Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
Жената, Абигейл, вдигна ръка и я сложи върху неговата. И там, заобиколени от меката светлина, тримата останаха щастливо прегърнати, докато бебето сучеше, а жената леко се полюляваше.
— Не. Ти никога не си ги напускала. Ще разбера какво са ти направили. Какво са причинили на всички вас.
Докато говореше, вратата се затръшна зад гърба му. Диклън се стресна, завъртя се и откри, че е потънал в пълна тъмнина, нарушавана само от светкавиците и лъча на фенерчето му. Гърдите му натежаха, сякаш някой бе стоварил скала върху тях. Стаята беше празна и ледена. Обзе го паника.
Той задърпа дръжката на вратата. Мокрите му от пот ръце се плъзгаха по студения месинг. Усети, че се задушава, и изпита желание да закрещи молби и молитви. Замайването го накара да падне на колене и той задърпа трескаво дръжката.
Когато най-после успя да отвори вратата, изпълзя навън на колене и се просна по лице на пода. Сърцето му биеше лудо в гърдите и заглушаваше дори гръмотевиците.
— Добре съм, добре съм. Добре съм, по дяволите. Ей сега ще стана от пода и ще отида да си легна.
Е, наистина бе загубил доста от съня си, но бе научил някои интересни неща.
Ако онова, което видя в детската стая, беше истината, а не негова лична фантазия, то Абигейл Рус Мане не бе напуснала Мане Хол по собствено желание.
А той трябваше да се справи с повече от един призрак.
Докато обличаше малката си черна рокля, Лена си помисли, че вероятно допуска грешка. Вече бе направила няколко, макар и незначителни грешки по отношение на Диклън Фицджералд. А това я дразнеше, тъй като рядко допускаше грешки, когато ставаше дума за мъже.
Ако бе научила нещо от майка си, то бе как да се справя с мъжете. Беше си изградила навика да върши точно обратното на онова, което правеше Лилибет, когато се отнасяше до връзки.
И тази тактика бе запазила сърцето й неразбито почти тридесет години. Нямаше желание, нито намерение да се остави в ръцете на някой мъж. Е, метафорично казано, помисли си тя и се усмихна леко, докато червеше устните си.
Обичаше да е в ръцете на подходящия мъж, когато бе в настроение за това.
Според нея жена, която не се наслаждаваше на секса, просто не знаеше как да подбира партньорите си. Умната жена се отдаваше на мъже, които бяха готови, а и способни, да научат какво удоволствие да й доставят. А доволната жена от своя страна осигуряваше на мъжа бурно и силно преживяване.
И накрая всички печелеха.
Проблемът беше, че Диклън притежаваше дарбата да я кара да изпитва желание за секс през цялото време. А тя нямаше навика да се ръководи от хормоните си.
Най-мъдрото и безопасно нещо за една жена бе да контролира секса. Да реши кога, къде, с кого и как. Мъжете си бяха вечно разгонени по природа. Не можеше да ги обвинява за това.
А жените, които твърдяха, че се опитват да не събуждат мъжките желания, бяха или студенокръвни, или лъжкини.
Ако вярваше, че двамата с Диклън се бяха отправили към простичко приключение, което щеше да започне и свърши с взаимно удоволствие, нямаше да се притеснява. Но тук имаше нещо повече. Диклън бе скрит под прекалено много пластове, а тя не можеше да проникне под тях и да го разбере.
Още по-тревожно бе, че реакцията й към него не бе обикновена похот. Това също бе твърде сложно и загадъчно.
Лена обичаше да го гледа и да чува северняшкия му изговор. Освен това той бе засегнал слабото й място с очевидната си привързаност към баба й.
Беше готова да си признае, че и запалваше кръвта й. Устните му бяха невероятно горещи и опитни.
А и нараненият поглед в очите му от време на време… Тя определено си падаше по разбити сърца.
Най-разумно бе да кара бавно. Лена изви врата си и прокара кристалното шишенце с парфюм по кожата си. Бавно и леко. Няма смисъл да стигаш до края на пътя, ако не се насладиш на пътуването.
Лена плъзна парфюма по гърдите си и си представи там пръстите и устните му.
Отдавна не бе пожелавала някой мъж толкова силно. А тъй като вече бе късно за бързо и анонимно търкулване в чаршафите, щеше да е разумно да го опознае по-добре, преди да му позволи да я отведе в леглото.
— Точно навреме, а, скъпи? — промърмори тя, когато чу почукването на вратата.
Лена се погледна в огледалото за последен път, изпрати на отражението си въздушна целувка и отиде да отвори.
Диклън изглеждаше чудесно в костюм. Истински елегантен джентълмен. Лена протегна ръка и опипа сивия ревер.
— Ммм! Добре си се издокарал, скъпи.
— Извинявай, но цялата кръв се отдръпна от главата ми, затова единственото, което мога да кажа за теб, е: „Олеле!“
Тя го изгледа съблазнително и се завъртя бавно на острите си токчета.
— Значи одобряваш тоалета ми?