Полунощ в стаята на сенките

Мъж, който можеше да сдържа темперамента си по този начин, имаше желязна воля. Това бе нещо, върху което също й се налагаше да помисли.

— Нищо не си разбрала — отвърна Диклън. — Използвам теб, за да се добера до мис Одет. Тя е момичето на мечтите ми.

— Съжалявам.

— Чудесно.

Лена изчака да им сервират водата и хляба. Тонът му я бе раздразнил, но все пак бе готова да си признае, че си бе заслужила резкия отговор. Тя сложи ръце на масата и се наведе към него.

— Съжалявам, това беше гадно. Ще ти кажа нещо, Диклън. Лошите думи имат противния навик да изскачат от устата ми случайно. Невинаги съжалявам, че съм ги казала. Не съм кротка и сладка женичка. Имам някои добри страни, но май лошите са повече. И така ми харесва.

Диклън зае същата поза.

— Аз пък съм решителен, често си променям настроенията и съм настроен състезателно. Имам проклет характер, но не се ядосвам лесно, което е хубаво за хората. Не държа да постигам своето в дребните неща, но когато реша, че искам нещо, намирам начин да го получа. Искам те. И ще те имам.

Лена разбра, че беше сгрешила. Диклън не се бе върнал към кротостта. В очите му все още блестеше гняв. Като човек, който винаги се опитваше да бъде честен със себе си, тя не се престори, че това не я развълнува.

— Казваш го само за да ме вбесиш — усмихна се тя.

— Не. Вбесяването ти е просто допълнителна придобивка — отвърна той, като взе кошничката с хляб и я поднесе към нея. — Искаш ли да се караме?

Лена си избра парченце хляб и отговори:

— Може би по-късно. Разправиите ми развалят апетита. Но както и да е — продължи, като отхапа от хляба, — не си прави труда да минаваш през баба днес. Следобед ще ходи на гости при сестра си.

— Добре, ще се отбия през седмицата. Инсталирах кухненските плотове. Реми ми помогна за стенните шкафове вчера. Кухнята трябва да е готова до една-две седмици.

— Браво на теб.

Искаше й се да се заяде, а по развеселеното му изражение разбра, че е прочел мислите й.

— Качва ли се пак на третия етаж?

— Да.

Беше му се наложило първо да се подкрепи със солидна глътка „Джим Бийм“, но все пак се бе качил горе.

— Този път не се проснах по лице, но изкарах страхотна паническа криза. А по принцип не съм склонен да се поддавам на паника. Научих доста неща за историята на семейство Мане, но все пак имам празнини. Вероятно ти би могла да ги запълниш.

— Искаш да научиш нещо за Абигейл Рус, нали?

— Точно така. Какво…

Той замълча, тъй като Лена насочи вниманието си отново към Марко, който бе донесъл лингуините и пълнените миди. Когато Марко и Лена се разбъбриха лениво за храната, Диклън си напомни, че в Юга колелата се въртяха по-бавно.

— Какво знаеш за нея? — попита той, когато останаха сами.

Лена нави лингуините около вилицата си и я лапна. Въздъхна доволно и преглътна.

— Мама Риалдо. Богиня е в кухнята. Опитай си храната — нареди му тя, като се наведе, за да грабне парченце от чинията му.

— Страхотно е. Най-хубавото ми ядене след яйцата в микровълновата.