Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
Прибра панделката в торбичката и сгъна внимателно хартията.
— Колко време ти е нужно, за да отвориш подаръците си на Коледа? — попита Диклън.
— Не обичам да бързам.
Лена отвори кутийката и усети как устните й потръпват, но запази сериозното си изражение, докато вадеше комплекта за сол и пипер във формата на ухилени омари.
— Страхотна двойка — засмя се тя.
— И аз така си помислих. Имаха и алигатори, но тези сладурчета изглеждаха по-дружелюбни.
— Това да не е част от кампанията ти по омагьосването ми, скъпи?
— Можеш да се обзаложиш. Е, свършиха ли някаква работа?
— Нелоша — отвърна тя, като погали едната ухилена физиономия. — Дори твърде добра.
— Чудесно. А сега, след като те прекъснах и очаровах, защо не ми позволиш и да те нахраня? Да се отплатя за прекрасните яйца, които ми сготви?
Лена се завъртя на стола замислено.
— Защо имам чувството, че винаги когато те видя, би трябвало да тръгна точно в обратната посока?
— Нямам представа. Но моите крака са по-дълги и бързо ще те настигна.
Диклън се наведе към нея и повдигна вежди. Лена носеше къса, сексапилна пола. Краката му може и да бяха по-дълги, но със сигурност нямаше да изглеждат толкова добре в прозрачни чорапи.
— Но и най-твърдата земя би се размекнала под краката ти — каза той. — По какъв случай си се издокарала?
— Не съм се издокарала. Това са дрехите ми за църква. Ходих на сутрешната служба — усмихна се тя. — С име като твоето би трябвало да си католик.
— Виновен.
— Ходи ли на служба днес, скъпи?
Диклън никога не можеше да обясни защо подобни въпроси го караха да настръхне.
— Не. Вече съм почти атеист.
— О — стисна устни тя. — Баба ми ще се разочарова от теб.
— Пях в църковния хор три години. Това трябва да ме оневини.
— Как е името ти от причастието?
— Ще ти кажа, ако обядваш с мен — обеща той, като взе ухилените омари и ги накара да затанцуват по бюрото. — Хайде, Лена, ела да си поиграеш с мен. Денят е толкова хубав.
— Добре — съгласи се тя, макар практичният й разум да й нашепваше, че прави грешка, и взе чантата си. — Можеш да ме почерпиш един обяд. Но набързо.
Тя се наведе и изключи компютъра.
— Майкъл — каза Диклън и й протегна ръка. — Диклън Съливан Майкъл Фицджералд. Абсолютен ирландец. От вените ми тече зелена кръв.
— Аз пък съм Луиза. Анджелина Мари Луиза Симон.
— Съвсем френско.
— Точно така. Но бих хапнала нещо италианско — каза тя, като го хвана за ръка. — Почерпи ме едни спагети.
От предишните си посещения тук Диклън знаеше, че е трудно да намериш лоша храна в Ню Орлиънс, затова, когато Лена го поведе към малък, непретенциозен ресторант, той не се притесни. Веднага щом влязоха вътре и той подуши въздуха, разбра, че ще получат великолепен обяд.
Лена махна на някого, посочи празна маса и очевидно получи потвърждение.
— Това не е среща — напомни му тя, когато Диклън я настани кавалерски на стола й.
Той направи всичко възможно да си придаде напълно невинен вид и почти успя.
— Не е ли?
— Не — облегна се тя назад и кръстоса крака. — Среща е, когато имаме уговорен час и ме вземеш от къщи. Това е само един случаен обяд. Така че първата ни среща е утре. Казвам ти го, за да не би да си помислиш за онова правило с трите срещи.
— Ние, мъжете, не обичаме да си мислим, че жените знаят за това.
Тя се усмихна.
— Има много неща, за които не ви се иска да знаем.
Лена не отмести очи от неговите, но вдигна ръка към тъмнокосия мъж, който застана до масата им.
— Здрасти, Марко.
— Лена — той целуна ръката й, после й подаде менюто.
— Радвам се да те видя.
— Това е стар приятел на Реми от колежа. Диклън. Доведох го тук, за да хапне от най-добрата италианска храна в града.
— Разумно си постъпила — усмихна се Марко, като подаде ръка на Диклън. — Днес в кухнята е майка ми.
— Тогава ще се насладим на истински пир — каза Лена.
— Как е семейството ти, Марко?
Диклън не пропусне да забележи какво стана. Когато Лена вдигна глава и погледна Марко, двамата сякаш се озоваха на малък интимен остров. Усещането беше сексуално, но също така и… предпазливо.
— Много добре, благодаря. Малката ми Софи получи награда за правопис в петък.
— Браво. Имаш умно дете.
Те побъбриха още известно време. Диклън се забавляваше, като наблюдаваше лицето на Лена. Начина, по който повдигаше вежди, движението на устните й, подчертани от малката бенка.
Когато Лена се извърна към него, той разтърси глава.