Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
— Удоволствие, скъпи. В един пакет има двадесет цигари, а месецът има тридесет — тридесет и един дни. Освен февруари, разбира се. Много обичам февруари. Мога да изпуша целия пакет за един ден и да обезумея до края на месеца. Или пък мога да си разпределя дозата, да пуша бавно и внимателно и да изкарам така цял месец. Защото със сигурност няма да си купя друг пакет преди първия ден от следващия месец.
— А колко цигари взимаш от хората през месеца?
Очите й проблеснаха весело през облака дим.
— Това е мошеничество, а аз не лъжа. Удоволствието е нищо, скъпи, освен ако не притежаваш волята да се удържиш до момента, когато наистина ще го оцениш.
Тя прокара пръст по ръката му и потърка крака си в неговия.
— А ти как си с волята? — подкачи го Лена.
— Ще трябва да разберем.
Здрачаваше се, когато се прибра у дома. Каросерията на пикапа му бе натоварена с богатства, изровени из антикварните магазини. Но най-хубавото бе кухненският шкаф, за който се бе пазарил дълго и дори бе дал рушвет, за да му го доставят на следващия ден.
Диклън отнесе няколко от новите си придобивки в къщата и, когато влезе вътре, остави всичко насред фоайето. Затвори вратата и застина.
— Абигейл — извика той високо, чу как гласът му отеква из къщата и зачака търпеливо.
Но не усети студен полъх, нито внезапно раздвижване в тишината.
Застанал в подножието на величественото стълбище, той не можеше да обясни защо е толкова сигурен, че не е сам.
Глава 8
Диклън се събуди от оглушителна буря, но поне се намираше в собственото си легло. Зад прозорците проблясваха светкавици и огряваха спалнята.
Бързият поглед към часовника му показа, че е почти полунощ. Но това не беше възможно, помисли си Диклън. Беше си легнал след един. Зачуди се дали бурята не е причинила прекъсване на тока и натисна ключа на нощната си лампа.
Светлината едва не го заслепи.
— Мамка му! — изруга и разтърка измъчените си очи.
После грабна шишето с вода, което бе оставил на масичката до леглото. Надигна се и излезе на терасата, за да изгледа шоуто.
Струва си цената на един билет, реши той. Проливен дъжд, бляскави светкавици и вятър, който виеше и стенеше сред дърветата. Чуваше се и развълнуваното потракване на бутилките срещу духове, както и оглушителните гръмотевици.
Внезапно се чу и плачът на бебето.
Бутилката с вода се изплъзна от пръстите на Диклън, удари се в краката му и ги намокри.
„Не сънувам — каза си той, като се протегна и стисна мокрия парапет. — А и не ходя насън. Буден съм. Наясно съм какво става. И чувам как бебето плаче.“
Заповяда си да събере сили и да помръдне. Върна се в спалнята си, навлече дебел анцуг и провери фенерчето си. Бос и без риза, Диклън напусна безопасната си стая и тръгна към третия етаж.
Изчака появата на паниката — свиването на стомаха, внезапното спиране на дъха и лудото биене на сърцето. Но този път не се появиха. Стъпалата си бяха най-обикновени, а вратата — проста дървена врата с месингова дръжка, която се нуждаеше от лъскане.
И бебето вече не плачеше.
— А стигнах чак дотук — промърмори той.
Дланите му бяха потни, но от нерви, а не от страх. Той се протегна и натисна дръжката. Вратата се отвори със скърцане.
В огнището гореше слаб огън. Светлината му, съчетана с тази на свещите, танцуваше красиво върху стените с цвят на бледа праскова. На прозорците висяха бели дантелени пердета и тъмносини плътни завеси. Подът беше излъскан като огледало, а върху него бяха постлани два килима в прасковено и синьо.
В ъгъла стояха люлка с орнаментирани парапети и малка желязна кушетка с бели завивки.
Тя седеше на люлеещ се стол, подпряла бебето на гърдите си. Диклън видя бебешката ръчичка върху голата й гърда — снежнобяло върху златисто. Косата й се разпиляваше по раменете и облегалката на стола.
Устните и се движеха безмълвно, но Диклън не чуваше песента. Тя наблюдаваше нежно бебето, което сучеше лакомо, а лицето й бе озарено от любов.
— Никога не си я изоставяла — тихо каза Диклън. — Не би могла да го направиш.
Жената вдигна глава и погледна към вратата. За миг Диклън си помисли, че го е чула. После тя се усмихна и протегна ръка, а той пристъпи към нея.
Коленете му омекнаха, когато видя мъжа да прекосява стаята и да се приближава към нея.
Косата му беше златисторуса. Беше висок и слаб. Носеше тъмночервен халат. Когато коленичи до стола люлка, той погали нежно бузката на бебето, а после и малките пръстчета, които мачкаха гърдата на майката.