Неподражаемият Джийвс
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неподражаемият Джийвс». Краткое содержание книги:
— Преди години казваш? Колко — двайсет, трийсет? Тази вечер си връх на тактичността, Бърти.
— Мило момиче, като си спомня, че след като ти направих предложението, теб една седмица те боля далакът от смях и щеше да си отидеш без време от хълцавица…
— Не го казах с упрек. Той е хубавичък, нали?
— Хубавичък? Бинго? Ти чуваш ли се?
— В сравнение с някои — побърза да се поправи Синтия.
Малко след тези нейни думи лейди Уикхамърсли даде знак на женския персонал да разчисти терена (Според английския етикет след вечеря дамите напускат трапезарията, а мъжете остават на масата да пият портвайн. — Б. пр.) и те добросъвестно се изнесоха. Аз обаче не успях да се докопам до младия Бинго, а по-късно той не се яви в салона за кафе. Открих го в стаята му върху леглото, вирнал крака на таблата, замислено пускащ кълба цигарен дим. На перваза до него лежеше тетрадка.
— Здрасти, несретнико — поздравих учтиво.
— Привет, Бърти — отвърна той разсеяно.
— Стигнах самостоятелно да извода, че чичо ти е клъцнал стипендията след премеждието в Гудуд и си бил принуден да ее цаниш тук за учител, за да се спасиш от гладна и бяла смърт.
— Позна.
— Можеше да известиш поне приятелите си къде се спотайваш.
Той се навъси тъжовно.
— Не исках никой да знае къде съм. Копнеех да се смотая в някое тъмно и прашно кюшенце и да си поплача на рамото. Тези последни седмици бяха ад, Бърти. Слънцето спря да грее…
— В Лондон пък имахме страхотно време.
— Птичките замлъкнаха…
— Какви птички?
— Има ли значение породата им! — ядоса се Бинго. — Тези, дето цвърчат наоколо. Ударът беше опустошителен, Бърти.
— Какъв удар? — смаях се аз.
— Целенасочената жестокост на Шарлот, естествено.
— О! А!
Бях забравил вече поредния любовен провал на Бинго. Шарлот Корде Роуботъм му духна под опашката и си тръгна от Гудуд с другаря Бът под ръка.
— Какво преживях, Бърти! През какви мъки преминах. Но напоследък… такова… живнах малко. Я кажи сега ти защо си тук? Познаваш ли хазяите?
— От бебе.
Бинго така рязко спусна крака на пода, да чак се удари в перваза на леглото.
— Ти си познавал лейди Синтия през цялото време?!
— Откакто се помня.
— Господи!
За първи път този ден ме погледна, сякаш си заслужавах погледа, преглътна мъчително и си вкара пушек в кривото гърло.
— Обичам това момиче, Бърти — призна си дрезгаво, след като спря да кашля.
— Ами хубаво. Общо взето я бива.
Той не скри погнусата си.
— Забранявам си да говориш за нея по този нехаен начин. Тя е ангел. Не, тя е архангел! Каза ли нещо за мен по време на вечерята?
— Каза.
— Какво?
— Спомням си, че те нарече хубавичък.
Бинго притвори очи в екстаз. После взе тетрадката и ме отпрати.
— Върви си сега, Бърти — каза шепнешком. — Трябва да пиша.
— Какво пишеш?
— Поезия, какво друго! Умирам от яд обаче — заяви с неочаквано раздразнение — задето са я кръстили Синтия. Просто няма с какво да я римувам. Господи, как можех да се разпростра, ако беше една обикновена Джейн!
Рано на другата сутрин лежах и примижвах срещу слънчевите лъчи. Чудех се къде е Джийвс с полагаемия ми се чай, когато краката ми бяха премазани от тежка сянка и гласът на младия Бинго замърси околната среда. Тоя човек явно се изживяваше като чучулига.
— Махни се — простенах немощно. — Не искам да те виждам, преди да съм си изпил чая.
— Усмихне ли се Синтия — неумолимо обяви Бинго, — небето засиява, светът помъдрява, птиците запяват, радостта се възцарява, светлина ни озарява, усмихне ли се Синтия. — Той се изкашля и смени скоростта. — Намръщи ли се Синтия…
— Какви ги плещиш, идиот такъв?
— Чета ти стихотворението, което написах снощи в чест на Синтия. Чуй нататък.
— Няма.
— Няма?
— Няма. Не съм си пил чая.
В този миг Джийвс най-сетне довтаса с живителната влага и аз рипнах с радостен възглас. След няколко отсръбвания дори гледката Бинго спря да ми смъди в очите, а по време на втората чаша не само го насърчих, клетия, да ми изчете дивотиите си докрай, ами дори се впуснах в литературна дискусия по повод четвъртата строфа на петия стих. Още спорехме, когато вратата се отвори с ритник и в спалнята нахълтаха Клод и Юстис. Едно от нещата, които ме отчайват в селския живот, е тягостно ранната доба, в която де що има живо надига глава и започва да шава. Веднъж в едно подобно имение ме изритаха от леглото в седем сутринта, за да съм ходел да се къпя в езерото. В Туинг, слава богу, добре ме познават и поне ме оставят да закуся в постелята.
Близнаците запримираха от радост, като ме видяха.
— Добрият стар Бърти! — възторгва се Клод.