Всичко наопаки

— Аз също закусвам у вас — възразих, като се постарах разочарованието ми да не бъде толкова явно за Дана. — Но това не се изразява в поднос с кифлички, които ми носят на работното място и от който ти, Дана, постоянно си вземаш — а не бива. Нищо друго нямам предвид.

Момичето се нацупи и заби нос в чинията си, в която добросъвестната Нина й бе сервирала нещо неинтересно и не твърде привлекателно наглед. Артьом тихичко изсумтя и ми кимна:

— Добре, Паша, всичко разбрах. Ще кажа на Нина да носи по-малко, само за мен. На подноса няма да остане нищо излишно.

— Ами аз? — Дана вдигна глава и ни погледна възмутено. — И аз закусвам с Артьом, когато започваме уроците. Аз гладна ли да стоя?

— Ами закусвай, преди да започнат часовете, както е редно — парира я Артьом.

— Но аз нямам време! Татко нареди да работим с Павел от седем до девет, а в девет започват нашите часове. Кога да закуся?

— Добре де, ще оставим нещата, както са — предадох се аз. — Нина ще ви сервира закуската, но не една за двамата, а две различни. И Дана ще яде само каквото й е разрешено, а за порцията на Артьом трябва да я предупредим. Изобщо, приятели, мен не ме засяга как ще решите въпроса с яденето, само имам едно твърдо условие: след закуска в стаята, където учите, не бива да остава никаква храна. Нито трошица. Нито коричка. Само вода. Имай предвид, Артьом, ако науча, че тайно оставяш вкусни късчета и храниш Дана, ще се оплача на Михаил Олегович. Той ми плаща, и то щедро, за да постигна резултат. Не мисля, че ще му хареса, ако се разбере, че си хвърля парите на вятъра, защото на теб, видиш ли, ти е жал за ученичката ти. Е, схванахте ли какъв може да се окаже резултатът?

По характер не съм шантажист, но детството ми на побойник ме е научило, че ако не можеш да се разбереш с човека с добро, се налага да прибягваш до заплахи.

— Стига си мърморил — Артьом миролюбиво ме потупа по рамото, — всичко разбрахме. Нали, Дана, нали разбрахме всичко?

Тя мълчаливо кимна, докато продължаваше с кисела физиономия да дъвче диетичното си вариво. Но това ми се видя малко и аз продължих инквизицията.

— Какво и колко изяде днес Дана, докато учихте? — попитах Артьом.

Той сви рамене: сиреч, не бил пресмятал и не бил гледал. Преместих поглед към Дана.

— Всичко ли записа?

Отново мълчаливо кимване.

— Е, и какво записа? Колко пирожки и кифлички?

— Шест — смотолеви тя.

— И как смяташ, това нормално ли е? — попитах със строг тон, като се правех на печен педагог.

— Ами… аз дори не забелязвам как става… Свикнала съм. Артьом ми говори, обяснява ми, а аз…

— Ясно, слушаш и си хапваш — направих аз печалния извод. — Ти какво, само с ушите си ли възприемаш науката?

— Че как другояче? — смаяно се втренчи в мен Дана. — С устата ли да я възприемам?

Не, тя има добро чувство за хумор и реакциите й са Добри. Може би не е толкова глупава, колкото ми се стори преди няколко минути. Просто е още малка.