Всичко наопаки

— Ами, представа нямам! Какво ме засяга?

— И отдавна ли живее у вас леля Лена?

— Отдавна. Още беше бременна, когато пристигна при нас.

Е, сега вече схванах. Била е бременна… Виж ти, каква история! Значи старомодните родители от малкото благовъзпитано градче са изгонили от къщи безсрамната си щерка, надула корема незнайно от кого, и тя се е втурнала да търси помощ от Лариса Анатолиевна. Въображението ми веднага довърши картината със съвсем житейски подробности: баща на детето е бил някой московчанин, случайно или по работа минал през онова градче. Напълнил й е главата с какви ли не обещания, оставил си е телефончето (или адресчето? Не, едва ли, по-скоро телефонния номер, и то на мобилния си телефон, който лесно се променя или скрива) и е изчезнал. Когато последствията от неразумното поведение са станали явни и строгите родители са отказали на блудната дъщеря покрив и храна, тя е хукнала към Москва да търси любимия, но от него не е имало и следа, тоест телефонният номер се е оказал невалиден. В напреднала бременност девойката Лена е започнала да звъни на всички роднини наред, да моли за помощ или поне за съвет и някой й е казал, че в Москва отдавна щастливо и богато живее Лариса, дъщерята на чичо Толя, сина на дядо Богдан. Така ще да е станало. Сега всичко ми се изясни.

Похвалих се за добрата памет и за вниманието си към подробностите. Та нали самият Михаил Олегович още при първата ни среща каза, че жена му е родом от Украйна и е кръстила дъщеря им Богдана на дядо й. Че какво? Може и да не съм съвсем негоден за детективска работа? Във всеки случай, в този момент се чувствах като Еркюл Поаро, не по-малко.

Успехът ме окрили и аз реших да отида по-далече от набелязания план.

— Дана, ти сигурно обичаш поезията?

— Аз ли? — Тя дори се надигна, подпряна на лакти, и се втренчи в мен с нямо изумление. — От къде на къде?

— Защо, не я ли обичаш?

— Ами, пълен идиотизъм.

— Странно — заявих лицемерно.

— Че какво странно има? Кой сега обича поезия? Стиховете са вехта история, не са нещо съвременно.

Съгласен съм. Но съм съгласен по принцип. Какво обаче мисли таткото? Спонсорира издаването на стихосбирки. Защо ли?

— Сигурно баща ти е много огорчен, задето си равнодушна към поезията — хвърлих аз пробния камък.

— Ха, какво говорите! В нашето семейство никой не си пада по поезия. Не, аз естествено чета каквото трябва по литература, дори уча наизуст някои неща, защото на изпита ще ми ги искат. Но е страшна глупост! Щом си взема изпита, веднага ще забравя всичко. Защо, вие обичате ли стиховете?

— Не — признах си честно. — Струва ми се обаче, че баща ти ги обича, просто ти не знаеш за това.

— Нищо подобно! Откъде ви хрумна това?

— Ами стихосбирките, които се издават с негови пари? Баща ти се занимава с благотворителност, дава пари за издаване на млади поети. Не знаеш ли?

— А, това ли… Знам, разбира се. Но то е просто една глезотия. Богатите хора непременно трябва да се занимават с някаква благотворителност, модерно е. Има ли значение за какво ще си пилее парите — за болници или за стихове? Е, тогава по-добре за стихове.