Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Не зная — каза най-после тя.
— Смяташ ли, че е красив?
Айрин се усмихна. А на Соумс се стори, че му се присмива.
— Да — отвърна тя, — много.
Смъртта на леля Ан
В края на септември настъпи утрото, когато леля Ан не беше вече в състояние да поеме от ръцете на Смитър емблемата на личното си достойнство. Щом погледна старческото лице, набързо повиканият лекар съобщи, че мис Форсайт е починала в съня си.
Леля Джун и Естер бяха съкрушени от неочаквания удар. Никога не бяха допускали такъв край. Всъщност съмнително е дали въобще допускаха, че краят неизбежно ще настъпи. В душата си те смятаха за неразумно от страна на Ан да ги напусне така — без да се обади, без дори да се бори. Съвсем не й подхождаше.
Най-дълбоко може би ги засягаше мисълта, че една Форсайт е могла да изпусне така леко живота. Щом е било възможно да го стори тя, защо да не го сторят всички?
Цял час мина, докато се решат да кажат на Тимоти. Да можеха поне от него да скрият вестта! Или да му я съобщят постепенно!
Дълго стояха те пред вратата му и шушукаха. След като свършиха мисията си, зашушукаха отново.
Страхуваха се, че след време скръбта му все повече ще се засилва. Но засега бе посрещнал вестта по-добре, отколкото можеше да се очаква. Нямаше да напусне леглото, разбира се!
Разделиха се с безгласен плач.
Сломена от удара, леля Джули плачеше в стаята си. Загрозеното й от сълзите лице беше разделено на малки участъци с ръбчета мека плът, подпухнала от вълнението. Невъзможно беше да си представи живота без леля Ан, след като беше живяла седемдесет и три години с нея, прекъснати само от краткото междуцарствие на собствения й брак, който й се струваше сега нещо недействително. През равни промеждутъци от време отиваше до шкафа си и взимаше изпод сашетата с лавандулов спирт нова носна кърпичка. Топлото й сърце не можеше да понесе мисълта, че Ан лежи безнадеждно студена.
Мълчаливата и търпелива леля Естер, хранилище на семейната енергия, седеше в гостната със спуснати щори; и тя бе поплакала отначало, но съвсем безгласно, без външни прояви. Ръководното й начало — запазването на жизнените сили — не я напускаше дори в скръбта. Тя седеше стройна, неподвижна, загледана в решетката на камината, със скръстени ръце в скута на черната копринена рокля. Сигурно ще я накарат да върши нещо! Като че имаше някакъв смисъл в това! Каквото и да правят, нямаше да върнат Ан! Защо ще я тревожат?
В пет часа дойдоха трима от братята: Джолиън, Джеймс и Суидин. Никълъс беше в Ярмут, Роджър имаше тежък пристъп на подагра. Мисис Хеймън бе дошла сама по-рано; видя Ан и си отиде, като остави бележка за Тимоти — която не му предадоха, — че е трябвало да й съобщят по-рано. Всъщност всички чувстваха, че е трябвало да им съобщят по-рано, сякаш така бяха пропуснали нещо; а Джеймс заяви:
— Знаех, че ще стане така; казах ви — няма да изкара лятото.
Леля Естер не отговори; наближаваше вече октомври, но имаше ли смисъл да спори? Има хора, които вечно мърморят.
Поръча да кажат на сестра й, че са дошли братята. Мисис Смол слезе веднага. Измила беше лицето си, което беше все още подпухнало; и, макар че погледна строго светлосините панталони на Суидин — той бе дошъл направо от клуба, където го бе заварила вестта, — имаше по-весело изражение от друг път. Дори сега не можеше да преодолее вродената си черта да върши неуместни неща.
След малко и петимата отидоха при покойницата. Под чистия бял чаршаф бяха сложили юрган, защото леля Ан се нуждаеше от топлина повече от всеки друг път. Възглавниците бяха изнесени, гърбът и главата й се бяха изпънали, непреклонно прави, както през целия й живот; шапчицата, скрила темето й, стигаше до ушите; между нея и чаршафа, бяло почти като тях, лицето й бе обърнало към братята и сестрите своите затворени очи. В тоя пълен покой то изглеждаше по-властно от всеки друг път — само кости под леко набръчканата пергаментова кожа, четвъртита челюст и брадичка, скули, чело с хлътнали слепоочия, изваян нос, — крепост на непобедим дух, отстъпил пред смъртта, с обърнати нагоре незрящи очи, които сякаш се стремяха да върнат тоя дух, да възстановят опеката, току-що изоставена от него.
Суидин погледна само веднъж това лице и напусна стаята; видът му, каза по-късно той, му подействал много особено. Разлюля цялата къща, докато слезе, взе шапката си и се качи във файтона, без да даде някакво указание на кочияша. Откараха го у дома му, където седя цяла вечер в креслото си, без да мръдне.
Джолиън старши стоеше до краката на леглото, скръстил ръце до гърдите си. Само той от всички поменеше смъртта на майка им и, при все че гледаше Ан, мислеше за другата покойница. Ан беше вече стара, но смъртта бе дошла най-после и за нея… както за всички! Лицето му не мръдваше, погледът му идваше сякаш много отдалеч.