Бялата стока
- Автор: Уудс Стюарт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бялата стока». Краткое содержание книги:
Поговориха си още няколко минути, след което Блуи подкани с ръка Кат и си тръгнаха. Някаква старица с голяма риба в ръка тръгна след тях, като говореше забързано и се усмихваше с беззъбата си уста и очевидно се опитваше да им продаде рибата. Блуи й подаде някакви пари в движение.
— Казват, че винаги е бил сам. Никой не го е виждал с момиче или с някой друг. Мисля, че това е всичко. В селце като това не остава нищо скрито и ако имаше още нещо, тези хора щяха да го знаят. Не биха го пропуснали особено когато е свързано с яхта.
Кат спря и загледа група момченца, които играеха футбол на една улица до плажа.
— Значи отново сме в самото начало?
— Не съвсем. Знаем името, трябва да намерим човека в Санта Марта. Можем да го открием в кръчмите.
— Блуи, половината от мъжете на Южна Америка се казват Педро, пък и след като се занимава с наркотици това едва ли е истинското му име.
— Няма значение. Ако се нарича Педро тук, значи така се казва и на друго място.
Двамата мъже отидоха до колата и се отправиха към Санта Марта. Мълчаха известно време.
— Откога не си бил в Австралия, Блуи? — Кат не искаше да мисли за Педро повече.
— Да не те излъжа… от около петдесета година. Сега мисля за себе си като за американец. Взех жителство през шестдесет и четвърта.
— Имаш ли хора там?
— Честно казано, не зная. Родителите ми са мъртви. Имах брат и сестра. И двамата бяха по-големи. Не бях ги виждал в продължение на две години, когато дойдох в Щатите. Бившата ми съпруга и дъщеря ми са в Маями, но и тях не съм виждал от доста време. Жена ми се казва Имелда. Кубинка е.
— Не ми ли каза, че винаги си бил ерген.
— Може и така да се каже. Не ме биваше за съпруг — усмихна се Блуи.
— Колко е голяма дъщеря ти?
— Мариса сега е на осем години. Пращам й подаръци за Нова година и за рождения й ден. Имелда се омъжи отново преди три години. Изглежда щастлива и уравновесена. Струва ми се, че търсеше малко по-стабилен човек от мен. И все пак така е по-добре за детето. Мечтая си, когато стане на осемнадесет години, аз да се появя и да я изпратя да учи в колеж, ако събера някой долар.
— Какво ще правиш с парите, които ще спечелиш от това пътуване?
— Наместил съм всичко. Имам един стар приятел в Алабама. Той върти малък бизнес — ремонт, боядисване и вътрешна декорация на самолети. Аз имам някои идеи за модификации по „Чесна“ и „Пайпър“. Бих желал да се преместя при него и да работя върху тези неща, а може би и да обучавам в летене, ако мога да си върна разрешителното. Винаги съм обичал да показвам на други как да летят. Не знам защо.
— Значи всичко с марихуаната е свършено?
— И още как! Това е последното ми пътуване на юг. Искам да имам дом, където да се прибирам вечер. Разбираш ли?
Кат го разбираше. Самият той не беше сигурен вече, че има дом.
Върнаха се в Санта Марта. Блуи предложи да се впуснат в търсене вечерта и Кат се съгласи. Беше уморен, искаше да вечеря и да се наспи добре.
Спряха на един светофар. Беше часът на най-натовареното движение в Санта Марта и улиците гъмжаха от автомобили, мотоциклети и крещящо боядисани автобуси на американски училища, които в Колумбия минаваха за обществен транспорт. Кат погледна вдясно към едно хлапе върху моторетка, което беше спряло до тях. Изглеждаше не по-голямо от дванадесет години. Краката му едва достигаха педалите и трябваше да се навежда доста напред, за да достигне кормилото. Кат се зачуди откъде хлапе на тази възраст може да има моторетка. Пък и не само това — като погледна ръката на момчето, видя, че носи скъп часовник.
— Господи! — извика той, отвори вратата и изскочи навън. Светофарът се смени, момчето подаде газ и зави надясно. Кат тичаше след него и викаше: — Хей! Почакай! Искам да говоря с теб!
Зад себе си дочу виковете на Блуи и хор от клаксони, които му показваха, че блокира кръстовището.
Момчето се обърна и видя Кат, който го настигаше. Подаде газ и гумата хвърли пясък и чакъл в лицето му.
— Спри! Искам само да говоря с теб!
Но моторетката се отдалечаваше от него. Блуи го настигна с колата.
— Дявол да го вземе, Кат, какво правиш?
— Настигни това хлапе с моторетката! — извика му Кат. Погледна по улицата, но моторетката не се виждаше. Момчето сигурно беше завило в някоя странична улица. — Хайде, Блуи, карай! Това хлапе носеше моя часовник. Трябва да го намерим!
Блуи включи на скорост и започнаха да обикалят поред всяка улица, като в местата, през които минаваха, се редуваха бордеи и големи, хубави къщи.