Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
— Мис Кентън желае да говори с вас, сър — каза той.
Извиних се на мистър Кардинал и се запътих към вратата. Забелязах мосю Дюпон, който очевидно стоеше на пост наоколо, защото веднага ме пресрещна:
— Иконом, дойде ли лекарят?
— Тъкмо отивах да проверя, сър. Ще се върна веднага.
— Много ме боли.
— Ужасно съжалявам, сър. Предполагам, че скоро ще ви помогнат.
Този път мосю Дюпон ме последва вън от стаята. Мис Кентън отново стоеше в преддверието.
— Мистър Стивънс — каза тя, — доктор Мередит пристигна и се качи горе.
Беше го изрекла тихо, но мосю Дюпон зад гърба ми незабавно възкликна:
— О, чудесно!
Обърнах се към него с думите:
— Ще бъдете ли така любезен да ме последвате, сър?
Заведох го в билярдната и разпалих огъня, а той седна на един от кожените столове и започна да си събува обувките.
— Съжалявам, че тук е малко студено, сър. Лекарят ще дойде всеки момент.
— Благодаря ти, иконом. Справи се много добре.
Мис Кентън ме чакаше в преддверието. Двамата мълчаливо се заизкачвахме. В стаята на баща ми доктор Мередит пишеше нещо, а мисис Мортимър безутешно плачеше. Тя все още носеше престилката, която очевидно бе използвала да бърше сълзите си. В резултат цялото й лице лъщеше от мазнина и й придаваше вид на участник в карнавално шествие. Очаквах стаята да мирише на смърт, ала поради присъствието на мисис Мортимър — или по-точно на престилката й — преобладаваше миризмата на печено.
Доктор Мередит се изправи и каза:
— Моите съболезнования, Стивънс. Получил е силен удар. Ако това може да е някаква утеха, знай, че не е изпитал голяма болка. Нищо на света не би могло да го спаси.
— Благодаря ви, сър.
— Сега си тръгвам. Надявам се, ще се погрижиш за формалностите?
— Да, сър. Само че искам да ви помоля за нещо. Долу има един изключително изтъкнат господин, който се нуждае от помощта ви.
— Спешно?
— Настоява да ви види, сър.
Слязохме с доктор Мередит, въведох го в билярдната, а после бързо се върнах в пушалнята, където атмосферата, ако не друго, поне бе станала още по-дружелюбна.
Разбира се, не съм аз този, който ще решава дали съм достоен да застана до „великите“ икономи от моето поколение, като мистър Маршал или мистър Лейн. И все пак съществуват хора, които вероятно от криворазбрано великодушие са склонни да го допуснат. Искам да поясня: когато заявявам, че конференцията от 1923 г. и специално тази вечер представляват повратна точка в професионалното ми развитие, аз говоря от позицията на собствените си скромни стандарти. И все пак, ако вземем под внимание напрежението, на което бях подложен, навярно не се заблуждавам прекомерно, като отивам толкова далеч в предположенията си, че може би наистина съм демонстрирал въпреки всичко поне в известна степен „достойнството“, подхождащо на някой като мистър Маршал — или, в тази връзка, на собствения ми баща. И действително защо трябва да отричам? Въпреки тъжните асоциации, замисля ли се за онази вечер днес, улавям се, че го правя с чувството на истински победител.
Ден втори — следобед
Излиза, че до този момент не съм взимал под внимание един важен аспект от въпроса: „Какво е велик иконом?“ Трябва да призная, че подобен пропуск доста ме смути особено като се има предвид колко близка на сърцето ми е темата и колко много съм размишлявал по въпроса през всичките тези години. Учудва ме например, че доста прибързано съм отхвърлил някои аспекти от критериите за членство в дружество „Хейс“. Веднага искам да поясня, че нямам намерение да отстъпвам от схващанията си за „достойнството“ и пряката му връзка с „величието“. Ала напоследък все по-сериозно се замислям върху онази част от изискванията на дружеството, че кандидатът „трябва да е на служба в някое видно семейство“. И сега, не по-малко отпреди, продължавам да съм твърдо убеден, че това си е чиста проба снобизъм. Мисля си обаче, че може би възраженията ми се отнасят по-скоро до старомодното разбиране за „видно семейство“, а не до идеята по принцип. Защото самият аз непоколебимо вярвам, че задължителна предпоставка за величие е „да си на служба в някое видно семейство“ — стига, естествено, думата „видно“ да има далеч по-дълбок смисъл от този, който дружество „Хейс“ влага в нея.
Всъщност разликата между моята интерпретация на „видно семейство“ и тълкуването на дружеството илюстрира основните различия в стойностите на нашето поколение икономи и тези на предишната генерация. Като казвам това, аз не само насочвам вниманието ви към факта, че моето поколение гледаше съвсем не толкова снобски на въпроса кой работодател е наследствен благородник и кой бизнесмен. Онова, което се опитвам да внуша — и, струва ми се, определението е съвършено точно, — е, че ние бяхме много по-големи идеалисти. Докато нашите предшественици се интересуваха единствено дали работодателят им е титулувана особа, или другояче казано, дали е от „старите“ семейства, ние по-скоро бяхме склонни да се вълнуваме от неговия морален статус. Тук, естествено, нямам предвид личното му поведение. Мисълта ми е, че хранехме амбицията, която би била крайно необичайна за по-възрастното поколение, да служим на господа, допринасящи за възхода на човечеството, така да се каже. Смяташе се например за далеч по-достойно да си на служба при господин като мистър Джордж Кетъридж, който, макар и със скромно потекло, има неоспорим принос за развитието на империята, отколкото при някой потомствен аристократ, пропиляващ времето си по клубовете и игрищата за голф.