Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
На практика много представители на най-благородните фамилии са посвещавали живота си на големите проблеми на деня, така че на пръв поглед би могло да ви се стори, че тежненията на моето поколение не се различават особено от тези на нашите предшественици. Аз обаче съм готов да се обзаложа, че съществуваше основна разлика както в отношението към нещата, които колегите споделяха помежду си, така и в критериите, по които най-способните представители на професията избираха къде да работят. Тези решения вече не бяха въпрос само на заплата, брой на подчинените или семейна титла на господаря; за моето поколение професионалният престиж се съдържаше преди всичко в моралните достойнства на работодателя.
Струва ми се, че най-добре ще илюстрирам разликата между поколенията, ако се изразя фигуративно. Икономите от генерацията на баща ми бяха склонни да си представят света като стълба — къщите на кралските особи, херцозите и графовете от най-старите семейства се намираха най-отгоре, тези с „новите пари“ по-надолу и т.н., докато се стигнеше нивото, където йерархията се определяше единствено от богатството или липсата му. Всеки иконом с амбиции просто правеше всичко, което беше по силите му, за да се издигне колкото се може повече по тази стълба. В крайна сметка, колкото по-високо се намираше, толкова по-голям бе и професионалният му престиж. Точно това са и стойностите, заложени в идеята на дружество „Хейс“ за „видно семейство“, и фактът, че през 1929 г. самонадеяно се правеха подобни изявления, обяснява защо кончината им беше неизбежна, да не кажа твърде закъсняла. Защото подобно мислене отдавна се смяташе за архаизъм сред най-видните представители на нашите среди. Моето поколение вече не възприемаше света като стълба, а по-скоро като колело. Надявам се, ще ми позволите да развия тезата си по-подробно.
Имам усещането, че моето поколение първо разбра нещо, което бе убягнало от вниманието на по-старите икономи — факта, че съдбоносните решения за бъдещето на света не се взимаха просто в тази или онази камара или през няколкото дни, отделени на международна конференция пред очите на цялото общество и преса. Точно обратното — разискванията се провеждаха и големите решения се взимаха в уединението и покоя на престижните английски имения. Онова, което се случва пред хорските очи с толкова много церемониалност и разкош, често е само заключението или ратификацията на нещо, подготвяно седмици и дори месеци наред в тези имения. Следователно за нас светът беше колело, с престижните имения в центъра, откъдето се излъчваха съдбоносните решения и достигаха до всички останали, бедни и богати, които се въртяха около тях. И всеки от нас, който имаше някакви професионални амбиции, се стремеше да се доближи до този център. Защото, както казах, ние бяхме поколение от идеалисти, за които въпросът не беше само доколко успешно упражнявахме способностите си, а за каква кауза го правехме. У всекиго се таеше желанието да даде своя скромен принос за добруването на света и като истински професионалист го постигаше, служейки на великите личности на нашето време, в чиито ръце бе поверена съдбата на цивилизацията.
Разбира се, в момента правя много големи обобщения и с готовност ще се съглася, че доста хора и от нашето поколение изобщо не се ръководеха от толкова възвишени принципи. И обратно, сигурен съм, че сериозните представители от поколението на баща ми инстинктивно са усещали моралните измерения на професията. Но в общи линии вярвам, че заключението ми е точно. Що се отнася до моята кариера, подобни „идеалистични“ мотивации винаги са играли огромна роля. В началото например често сменях господарите си — очевидно съм чувствал, че на тези места не мога да получа никакво професионално удовлетворение, — докато най-после бях възнаграден с възможността да служа на лорд Дарлингтън.