Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
Всички отново бяха седнали и разговорите пак се възобновиха, когато някой авторитетно почука по масата и мосю Дюпон се изправи на крака. Изведнъж в залата се възцари тишина. Видният французин огледа присъстващите почти сурово. После заговори: „Надявам се, че не отнемам нечие задължение, но не чух никой да предлага тост на благодарност към нашия домакин, многоуважаемия и безкрайно любезен лорд Дарлингтън.“ Разнесе се одобрителен шепот. Мосю Дюпон продължи: „Много интересни неща се казаха в тази къща през последните няколко дни. Важни неща.“ Той замълча. В залата вече цареше гробна тишина.
„Изразиха се доста мнения, които индиректно или направо критикуваха — думата е прекалено мека, — критикуваха външната политика на моята страна.“ Французинът замълча отново. На лицето му бе изписано сурово изражение. Дори човек можеше да си помисли, че с ядосан. „През тези два дни чухме няколко изчерпателни и много интелигентни анализа на сегашната безкрайно сложна ситуация в Европа. Ала нито в един от тях, държа да подчертая, не се долавяше разбиране на причината, поради която Франция е възприела подобно отношение към своята съседка. Обаче — той вдигна пръст — сега не е моментът за тези дебати. Между другото, аз съзнателно се въздържах от тях и през изминалите два дни, защото бях дошъл предимно да слушам. И нека да ви кажа, че някои от аргументите, които чух, ми направиха дълбоко впечатление. Но колко дълбоко, може би ще попитате.“ Погледът на мистър Дюпон почти лениво обходи лицата, вперени в него. Най-после той заговори отново: „Господа… и дами, моля за извинение, много мислих по тези въпроси и сега искам откровено да споделя с вас, че въпреки оставащите различия между мен и мнозина от тук присъстващите, засягащи интерпретацията на онова, което действително се случва в Европа в момента, въпреки тях, що се отнася до основните въпроси, повдигнати в тази къща, аз съм убеден, господа, убеден съм в тяхната справедливост и практичност.“ Шепот на облекчение и ликуване обиколи масата, ала този път мосю Дюпон леко повиши глас и го заглуши с думите си: „Щастлив съм, че мога да уверя всички тук, че ще дам моя, макар и скромен, принос и ще съдействам за известна промяна във френската политика в духа на всичко онова, което се каза. И ще положа сериозни усилия това да стане преди конференцията в Швейцария.“
Последва взрив от аплодисменти и видях как лорд Дарлингтън и сър Дейвид се спогледаха. Мосю Дюпон вдигна ръка, въпреки че не беше ясно дали по този начин благодареше за аплодисментите, или се опитваше да ги прекрати.
„Но преди да продължа с благодарностите към нашия домакин, лорд Дарлингтън, има една дреболия, от която искам да облекча съвестта си. Някои може би ще кажат, че не е възпитано така да се облекчаваме точно на масата. — Последва бурен смях. — Аз обаче държа да съм откровен в тези неща. Както е наложително публично и най-официално да изразя признателността си към лорд Дарлингтън, който ни събра и безкрайно много допринесе за царящия в момента дух на единство и добра воля, така, убеден съм, се налага открито да заклеймя всеки, който е дошъл тук да злоупотребява с гостоприемството на нашия домакин и да влага енергията си единствено в опити да сее недоволство и подозрителност. Такива хора са не само обществено несъвместими, в духа на днешния ден те са и изключително опасни.“ Залата отново потъна в гробна тишина. Мосю Дюпон продължи спокойно, ала решително. „Единственият въпрос, който искам да задам на мистър Луис, е следният. До каква степен неговото противно поведение илюстрира отношението на сегашната американска администрация? Дами и господа, нека сам се постарая да дам отговора, защото не бива да се разчита на верен отговор от страна на човек, показал такъв висш пилотаж в измамата през последните няколко дни. И така, ще се опитам да се досетя. Разбира се, Америка не е безразлична дали ще й бъде изплатен дългът, в случай че се замразят германските репарации. Аз обаче имах възможност през последните шест месеца да обсъждам този въпрос с няколко изключително високопоставени американски администратори и съм останал с впечатлението, че мисленето в тази страна е много по-далновидно от това на техния тук присъстващ сънародник. Всички ние, които болеем за бъдещото добруване на Европа, трябва да сме спокойни от факта, че сега мистър Луис — как да се изразя? — едва ли е факторът, какъвто е бил някога. Може би ще ме сметнете за твърде груб, че изричам тези неща открито. Истината, дами и господа, е, че съм прекалено жалостив. Защото ще се въздържа да споделя какво този господин ми говореше — за всички вас. Без да споменавам за нетактичността и безочието, с които го правеше. Но стига укори. Дойде време да благодарим. Нека всички ние, дами и господа, вдигнем чаши за лорд Дарлингтън.“