Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
Интересно, че до днес никога не съм мислил за нещата по този начин. И наистина през всичките часове, прекарани в спорове на тема „величие“ край камината в помещението за слугите, нито аз, нито мистър Греъм и другите колеги сме се сещали за подобно измерение на въпроса. И макар че не бих се отказал от нищо заявено дотук по отношение същината на „достойнството“, трябва да призная, че има нещо вярно в твърдението, че независимо до каква степен един иконом е овладял това качество, ако не успее да му намери подходящо поле за изява, не би могъл да очаква колегите му да го смятат за „велик“. И ако се замисли човек, не може да не забележи, че фигури като мистър Маршал и мистър Лейн служеха само при господа с неоспорим морален статус — лорд Уейклинг, лорд Камбърли, сър Ленард Грей — и просто не биха предложили таланта си на личности от по-дребен калибър. И колкото повече го мисля, толкова по-очевидно ми се струва: връзката с истински престижно семейство действително е предпоставка за „величие“. „Велик“ иконом е само онзи, който може да погледне назад в годините и да заяви, че е отдал своята дарба в служба на велик господар — и чрез него в служба на човечеството.
Както споменах, никога не бях гледал на нещата точно по този начин. Но може би самото естество на пътешествието ми подсказа учудващо новите аспекти на въпроси, които отдавна смятах, че съм решил. Несъмнено и случката отпреди час също насочи мислите ми натам и, трябва да призная, внесе известен смут в душата ми.
Цялата сутрин бях шофирал в прекрасно време, обядвах добре в една селска странноприемница и вече бях прекосил границата с Дорсет. Неочаквано усетих миризма на изгоряло откъм двигателя. Мисълта, че съм повредил форда на господаря си, естествено, беше ужасяваща и аз незабавно спрях колата.
Намирах се на тесен път, обрамчен от двете страни с плътна зеленина, така че нямах никаква представа какво има наоколо. Напред също не виждах кой знае колко, тъй като след около двайсетина метра пътят правеше остър завой. Хрумна ми, че не биваше да оставам дълго на това място, понеже от завоя можеше да изскочи друго превозно средство и да се блъсне във форда на господаря. Отново запалих мотора и с облекчение установих, че миризмата вече не беше толкова силна.
Най-разумно бе да потърся гараж или някоя по-заможна къща, където имаше вероятност да намеря шофьор, който да разбере какъв е проблемът. Пътят обаче продължаваше да се вие, живият плет от двете ми страни не секваше и макар че зърнах няколко отклонения, къщи така и не видях. Шофирах още около половин миля, а смущаващата миризма се усилваше с всяка секунда. Най-после излязох на по-права отсечка и можех да виждам по-надалеч. И действително отляво съзрях висока постройка във викториански стил с просторна морава отпред и бивш коларски път, видимо превърнат в алея за автомобили. Тръгнах по нея и скоро със задоволство забелязах едно бентли в отворения гараж.
Портата също беше оставена отворена, затова придвижих форда още малко напред, слязох и се запътих към задната врата на къщата. Показа се мъж по риза и без вратовръзка, но когато го попитах за шофьора, бодро отговори, че съм „уцелил в десетката от първия път“. След като изслуша проблема ми, човекът, без да се двоуми, отиде при форда, отвори капака, погледна и само след секунди ме уведоми: „Вода, началник. Нямаш вода в радиатора.“ Изглеждаше доста развеселен от цялата история, ала все пак се оказа услужлив. Влезе обратно в къщата и след малко се появи с една кана вода и фуния. Докато пълнеше радиатора, навел глава над мотора, той дружелюбно се разбърбори. Щом разбра, че просто пътешествам из тези места, веднага ми препоръча да посетя местната забележителност — някакво красиво езеро на около половин миля разстояние.
Аз пък междувременно бях успял да разгледам по-добре постройката. Беше по-висока, отколкото широка, имаше четири етажа и цялата й предна фасада, почти до покрива, бе обвита с бръшлян. По прозорците обаче си личеше, че поне половината беше неизползваема. Отбелязах този факт пред шофьора, след като вече беше напълнил радиатора и затворил капака.
— Срамота наистина — съгласи се мъжът. — Толкова красива стара къща. Всъщност полковникът се опитва да я продаде. За него тя вече определено е много голяма.