Приключенията на Казанова

На зазоряване се разделихме, бяхме изтощени и трябваше със смирение да признаем това, но същевременно доволни един от друг и с копнеж за скорошно повторение на същите наслади.

Когато на следната сутрин си спомних за тази весела нощ, почувствувах угризение на съвестта. Както обикновено, любовта беше заглушила разума. М.М. искаше да ме убеди, че ме обича, затова украси любовта си с всички добродетели, които се ценяха от моята любов, чест, нежност и искреност. Но нейният ум беше роб на темперамента й, а последният я увличаше към разврата. Всички нейни приготовления целяха именно това и тя само чакаше момента, за да ме направи свой помощник. Тя милваше обекта на своята любов, за да го направи мек и послушен. Опитваше да се самоизлъже, като не искаше да признае пред себе си, че вероятно можех да се оплача, задето ме изненадва. Но тя знаеше, че можех да направя това само ако се признаех за по-слаб или по-малко храбър, а тя разчиташе на моето чувство за срам. Не се съмнявах ни най-малко, че неявяването на посланика беше умишлено и уговорено с нея. Нещо повече: за мен беше съвсем ясно, че двамата съзаклятници бяха допуснали, че ще прозра техния добре скроен план и хванат на чувствителното ми място, няма да искам да се покажа, по-малко великодушен от тях. Посланикът ми беше създал пръв една прекрасна нощ — как бих се съгласил да го лиша от една подобна? Моите приятели си бяха направили много добре сметката, колкото и да се противеше моето чувство, все пак виждах, че не можех да противопоставя личността си на тяхната победа. Ч.Ч. не ги смущаваше. В победата си над нея те бяха сигурни, щом като аз не ги безпокоях със своето присъствие. За това трябваше да се погрижи М.М., която бе поставила напълно под своята власт бедното младо същество. Виждах я по лош път и аз бях виновният за това! Стенех от болка при мисълта, че при нашата последна оргия не съм предпазил двете момичета, а какво би станало, ако се видят и двете в положение да изхвръкнат из манастира. Виждах ги вече и двете на врата си и изглежда за толкова щедра благодат той не беше твърде блестящ. Това беше едно много малко приятно изобилие от добрина. В този злощастен спор между разум и предразсъдък, природа и чувство, не можех да взема никакво решение дали да участвувам или не във вечерята. Ако отида, нощта ще измине в пълно благополучие, но ще се покажа смешен, ще изглеждам ревнив, неблагодарен, дори и неучтив. Не отида ли, то Ч.Ч. е загубена поне за мен, защото чувствувам, че няма да я обичам повече, а за женитба не може и дума да става. В своята безпомощност чувствувах нужда да се опра на нещо положително, отколкото на предположения. Маскирах се и отидох право в палата на френския посланик. Обърнах се към швейцареца и му казах, че имам едно писмо за Версай и би ми било много приятно, ако мога да го предам на куриера, който трябва да се върне щом получи депешите от Негово Превъзходителство.