Крахът на титаните [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-52-4
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Крахът на титаните [bg]». Краткое содержание книги:
Лев не отговори.
— Ако можете до половин час да пратите репортер на стълбите пред полицейския участък, ще направя изявление за вас.
— Там сме.
— Господин Хойл?
— Да?
— Пратете и фотограф — рече Лев и затвори.
Олга се настани до него в откритата предница на камиона и той подкара бързо към склада на Вялов на брега. Покрай стените бяха наредени кашони крадени цигари. В един от кабинетите отзад намериха счетоводителя на Вялов, Норман Найъл, и обичайната група разбойници. Лев знаеше, че Норман е нечестен, но прецизен. Седеше на стола на Вялов, зад неговото писалище.
Всички се удивиха при вида на Лев и Олга.
— Олга наследи бизнеса — рече Лев. — Отсега аз ще ръководя нещата.
Норман не помръдна от стола.
— Ще видим, ще видим.
Лев го изгледа свирепо и нищо не каза.
Норман отново заговори, този път не така наперено.
— Завещанието трябва да се легализира и прочие.
Лев поклати глава.
— Ако чакаме формалностите, няма да остане нищо. — Той посочи единия бияч. — Иля, върви в двора, погледни в камиона, върни се и кажи на Норман какво си видял.
Иля излезе. Лев обиколи писалището и застана до Норман. Двамата мълчаливо изчакаха Иля да се върне.
— Сто кашона „Канадиън клъб“. — Той сложи едно бутилка на масата. — Може да опитаме, да разберем истинско ли е.
— Ще въртя бизнеса с пиене, внесено от Канада. Забраната на алкохола е най-голямата възможност за печалба досега. Хората ще плащат каквото и да е за пиене. Ще натрупаме цяло състояние. Разкарай се от тоя стол, Норм.
— Не мисля така, момченце — отвърна Норман.
Лев измъкна пистолета си и удари Норман два пъти през лицето с дръжката. Норман изкрещя. Лев небрежно насочи пистолета към бандитите.
Чест правеше на Олга, че не се разпищя.
— Задник такъв — обърна се Лев към Норман. — Аз убих Йосиф Вялов. Да не мислиш, че ме е страх от някакъв си счетоводител?
Норман стана и се изниза, притиснал с ръка разкървавената си уста.
Лев заговори на останалите, все още с насочен към тях пистолет.
— Всеки, който не иска да работи за мен, може да си тръгне сега, без лоши чувства.
Никой не помръдна.
— Добре — рече Лев. — Понеже излъгах за лошите чувства. — Той посочи Иля. — Ти идваш с мен и с госпожа Пешкова. Можеш да караш. Останалите — разтоварвайте камиона.
Иля ги откара в града със синия Хъдсън.
Лев имаше подозрението, че може и да е сбъркал. Не трябваше да казва пред Олга „Аз убих Йосиф Вялов“. Тя все още можеше да промени намеренията си. Реши, че ако тя спомене думите му, ще й обясни, че е излъгал, само за да сплаши Норм. Олга обаче не повдигна въпроса.
Пред полицейския участък, до голям фотоапарат на триножник, стояха двама мъже с шлифери и шапки.
Лев и Олга слязоха от колата.
Лев заговори на репортера:
— Смъртта на Йосиф Вялов е трагедия за нас, неговото семейство, и за този град.
Репортерът стенографира думите му в бележника.
— Дойдох да дам на полицията своите показания за случая. Съпругата ми, Олга, единственият друг човек, който присъства на смъртта му, е тук, за да свидетелства, че аз съм невинен. Аутопсията ще докаже, че тъстът ми умря от сърдечен удар. Съпругата ми и аз планираме да разширим започнатия от Йосиф Вялов тук, в Бъфало, бизнес. Благодаря.
— Погледнете към обектива, моля — обади се фотографът.
Лев прегърна Олга, притегли я към себе си и погледна към апарата.
— Лев, как се сдоби с тази синина? — попита репортерът.
— Това ли? — отвърна той и посочи окото си. — О, по дяволите, това е друга история.
Лев пусна най-чаровната си усмивка, а светкавицата на фотографа припламна с магнезиев блясък.
Четиридесета глава
Февруари-декември 1920 година
I
„Военният арест в Олдършот е мрачно място“, разсъждаваше Били, „но е по-добро от Сибир.“ Олдършот беше военен градец на тридесет и пет мили югозападно от Лондон. Затворът беше нова триетажна постройка с редици килии около атриум. Беше ярко осветена заради остъкления покрив. Затова и хората я наричаха „Парникът“. Имаше парно отопление и осветление на газ и беше по-удобна от повечето места, където Били беше спал през последните четири години.