Шогун
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #1
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Шогун». Краткое содержание книги:
Шогун означаваше върховен военен диктатор. Само един от всички даймио можеше да притежава титлата и само негово императорско величество, божественият син на небето, живеещ в уединение в Киото заедно с императорското семейство, можеше да даде титлата.
С назначаването си шогунът получаваше абсолютната власт: печата и правата на императора.
Шогунът управляваше от името на императора.
— И нищо друго? — учуди се той.
— Нищо.
Няма защо да се тревожиш, Марико, и да изглеждаш толкова сериозна, мислеше си той блажено. Решил съм всички проблеми. Торанага ще изпълни исканията ми.
В края на осветения с факли Ичи-баши — Първи мост, — от който вече се излизаше за самия град, тя спря.
— А сега трябва да ви оставя, Анджин-сан.
— Кога ще мога да ви видя?
— Утре. В часа на козата. Ще ви чакам във вътрешния двор.
— А тази вечер? Ако се върна по-рано?
— Не, много съжалявам, тази вечер не може. Моля да ме извините. — И Марико му се поклони официално. — Конбануа, Анджин-сан.
Той също се поклони. Като самурай. Гледа след нея, докато прекоси моста заедно с факлоносците. Около факлите, затъкнати в специални поставки на моста, се виеха насекоми. След малко нощта и тълпите я погълнаха. А той, с непрестанно нарастващо вълнение, обърна гръб на крепостта и последва водача си.
Глава четиридесет и осма
— Варварите живеят ей там, Анджин-сан — посочи пред себе си самураят. Блакторн, който не беше много на себе си, присви очи и се взря в тъмнината. Въздухът беше спарен и той едва дишаше.
— Къде? В онази къща? Там?
— Да, там, много се извинявам. Виждате ли къщата?
На стотина крачки се мержелееха коптори и тесни улички, после се виждаше някаква пуста и блатиста местност, а над всичко се извисяваше и се открояваше смътно на синьо-черното небе голяма къща.
Блакторн се огледа бързо, за да се ориентира поне донякъде, и отпъди с ветрилото си нахалните насекоми. Веднага щом минаха През Първия мост, той се изгуби в лабиринта от улици. Отначало вървяха към морето, после тръгнаха на изток, над мостове и мостчета, след това пак на север покрай брега на някаква река, която се виеше из влажните и ниски покрайнини. Колкото повече се отдалечаваха от крепостта, толкова по-лоши ставаха пътищата и по-бедни къщите. Хората бяха по-раболепни, по-малко светлини проникваха през прозорците. Йедо се състоеше всъщност от разпрострели се махали, отделени една от друга само от улици или ручеи.
Югоизточният край на града, където се намираха сега, беше доста блатист, пътят жвакаше под краката им, вонеше на гнило. Смрадта нарастваше осезаемо — миришеше на гниещи водорасли, изпражнения и блато, а над всичко това тегнеше някаква парлива и същевременно сладникава воня, която не можа да определи, макар да му се стори позната.
— Като Билингзгейт при отлив — промърмори той и уби още едно насекомо, кацнало на бузата му. Цялото му тяло лепнеше от пот.
В следващия миг дочу холандска моряшка песен, напомняща прибоя на вълните, и забрави, всичките си притеснения.
— Ти ли си, Винк?
И Блакторн се понесе като на криле към песента, а носачите внимателно му осветяваха пътя. Самураите го следваха неотстъпно.
Като наближи, видя, че по стил ниската едноетажна постройка беше наполовина японска, наполовина европейска. Издигаше се на пилони и бе заобиколена от разнебитена бамбукова ограда. Разположена бе по-настрани от останалите колиби, струпани недалеч. Оградата нямаше врата — в нея просто зееше дупка. Покривът беше сламен, предната врата — изключително солидна, стените бяха от грубо сковани дъски, а по прозорците имаше кепенци като в Холандия. Тук-там през пролуките се процеждаше светлина. Пеенето и шегите се засилиха, макар че все още не различаваше отделните гласове. Каменните плочи на пътеката водеха през занемарената градина право към верандата. При портата имаше издигнат невисок флагщок. Той спря до него и вдигна поглед. От върха му безжизнено висеше като дрипа скалъпено надве-натри холандско знаме, ала щом го видя, сърцето му лудо заби.
Входната врата рязко се отвори. Ярка светлина заля верандата. Бакус ван Нек залитна напред с полузатворени очи, отмести предното парче на панталоните си и се облекчи.
— Ах-х-х! — въздъхна той блажено. — Друго си е като се изпикае човек!
— Нали! — откликна на холандски Блакторн откъм портата. — А защо не използуваш кофа?
— Ъ? — Ван Нек се взря с късогледите си очи в тъмнината по посока на гласа. Блакторн стоеше осветен от факлите, заобиколен от самураите. — Дявол да го вземе проклет самурай! — Той се изправи с пъшкане и се поклони сковано. — Гомен насай, самурай-сама. Ичибан гомен насай на всички маймуни-сами. — Напъна се, усмихна се с върховно усилие и промърмори на себе си: — По-пиян съм, отколкото си мислех. За миг ми се стори, че диването ме заговори на холандски. Гомен насай, нее! — извика отново и се запрепъва към задния двор на къщата, като се почесваше и оправяше предното парче на панталоните си.