Шогун

— Самураите ни изпращат от време на време един доктор, лоцмане, и ни карат да си сваляме дрехите и да ни преглежда…

— Да. Да му се отще всичко на човек — някакво си гадно езическо копеле ни оглежда, като че ли сме…

— Но като оставим това, лоцмане, не ни закачат изобщо, освен…

— Ей, не забравяй да кажеш, дето докторът ни дава едни гадни билки, викат им ча. Трябвало да ги киснем в гореща вода и да ги пием, ама ние ги изхвърляме. Като ни е зле, добрият стар Йохан ни пуска малко кръвчица и пак се оправяме.

— Така е — додаде и Сонк. — Направо ги изхвърляме.

— А освен това, само дето…

— Тук сме си добре, лоцмане, а не като първия път…

— Така си е. Отначало…

— Разкажи му също, дето ни проверяват, Бакус.

— Тъкмо щях да му кажа — ама имайте малко търпение, за бога! Стига сте ме прекъсвали така! Човек не може да си каже думата — веднага започвате да дрънкате! Я ми долейте чашата! — Ван Нек задоволи жаждата си и продължи: — На всеки десет дни пристигат няколко самураи, строяват ни отвън и ни преброяват. После ни дават чували с ориз и пари — медни монети. Стига ни за всичко и дори ни остава. Сменяме ориза за месо и какво ли не — плодове и всичко, каквото ни потрябва. От всичко си имаме предостатъчно, пък и жените са послушни като зайци. А отначало…

— В началото не беше така. Я му разкажи как беше, Бакус. Ван Нек се отпусна на пода.

— Божичко, дай ми малко сили.

— Зле ли ти е, момчето ми? — разтревожи се Сонк. — Я по-добре спри да пиеш, че да не ти се върнат бесовете, а? От време на време го нападат бесове, лоцмане, горе-долу веднъж в седмицата. Впрочем ние до един си патим от тях.

— Ама ще млъкнеш ли, докато разказвам на лоцмана?

— Кой, аз ли? Че аз дума не съм обелил. Никой не ти пречи да говориш. На, ето ти чашата.

— Благодаря, Сонк. Та, значи, лоцмане, отначало ни настаниха в една къща в западната част на града…

— Близо до нивите беше…

— Дявол да те вземе, Йохан, тогава ти разказвай!

— Добре, ще разкажа. Божичко, лоцмане, ако знаеш колко ужасно беше! Нито храна, нито капка спирт, а къщата беше от онези отвратителни хартиени кутийки, дето не можеш да си почовъркаш из носа, без да те види някой. На всичко отгоре при най-малкия шум довтасваха съседите и разни самураи, а на кой му се иска тези диванета да му размахват мечовете си под носа? Веднага започват да ни крещят, да ни заплашват и да ни карат да пазим тишина. Една нощ обаче някой преобърна свещта и тези маймуни вдигнаха такава олелия! Господи, да ги беше чул! Запъплиха като мравки с кофи вода, бесни от яд, съскаха, кланяха се и ругаеха… При това пострада само една единствена нещастна стена! Като хлебарки плъзнаха из къщата, копелетата. На човек му…

— Продължавай де!

— Ти ли искаш да разказваш?

— Продължавай, Йохан, не му обръщай внимание. Той е само един прост готвач.

— Какво…

— О, я си затваряйте устата, за бога! — побърза да възобнови разказа си ван Нек. — На другия ден, лоцмане, ни изведоха оттам и ни настаниха в друга къща, близо до пристанището. Ама и там не беше по-добре. Няколко седмици след това Йохан се натъкна на тази къща. По онова време, само на него му разрешаваха да излиза, заради кораба. Сутрин идваха да го вземат и вечер го връщаха. Та излязъл да полови риба — ние сме само на стотина метра от реката… Я по-добре ти разкажи, Йохан.