Шогун

— Не говорете с нея, Анджин-сан, за никакъв развод. Нито с Марико-сан, нито с Бунтаро-сан. Кинджиру, уакаримасу?

— Да, господарю. Разбирам. Тайна само вие, аз. Тайна. Благодаря. Извинете моя грубост и благодаря за търпение.

Блакторн се поклони безупречно и излезе като насън. Вратата зад него се затвори. Всички на площадката го наблюдаваха любопитно.

Така му се искаше да сподели с Марико победата си! Но го възпираше ведрото й спокойствие и присъствието на охраната. Затова само каза:

— Извинете, че се забавих.

— Няма нищо — разсеяно отвърна тя.

Отново заслизаха по стълбата. На по-долната площадка тя се обърна към него: — Простичкият начин, по който говорите, е малко особен, но добре се разбира.

— На няколко пъти се пообърках. Добре, че вие бяхте там.

— Аз с нищо не съм помогнала.

Продължиха да вървят мълчешком. Марико малко зад него, както беше редно. На всеки етаж преминаваха през кордон от самураи, а на един от завоите краят на дългото й кимоно се закачи за перилата и тя политна. Той я подхвана и това неочаквано докосване достави удоволствие и на двамата.

— Благодаря — продума тя зачервена, след като той я постави отново на земята. Когато продължиха надолу, вече се чувствуваха по-близки, отколкото през цялата тази вечер.

Долу, в осветения с факли двор, на всяка крачка се виждаха самураи. Провериха отново пропуските им и този път, придружени от други самураи с факли, преминаха главната порта на кулата и прекосиха криволичещия лабиринт между високите каменни стени до следващата порта, от която се излизаше за рова и най-вътрешния дървен мост. Общо в цялата крепост имаше седем рова, едни изкуствени, други — пригодени за подхранване от потоците и ручеите, които изобилствуваха в околността. Насочиха се към главната южна врата и Марико му обясни по пътя, че когато крепостта бъде завършена през по-следващата година, в нея ще могат да се настанят сто хиляди самураи и двадесет хиляди коне плюс провизии за цяла година.

— Значи, ще е най-голямата в света — заключи Блакторн.

— Такова беше намерението на господаря Торанага — потвърди тя гордо. — Шигата га най, нее?

Най-сетне наближиха последния мост.

— Ето, Анджин-сан, виждате ли сега — крепостта е пъпът на Йедо. От нея тръгват всички улици като от центъра на паяжина. А само преди десетина години това беше малко рибарско селце. Сега кой знае колко народ живее тук? Триста хиляди? Двеста? Четиристотин? Господарят Торанага още не е заповядал да се направи преброяване. Но всички жители имат едно-единствено предназначение — да обслужват крепостта, да защищават пристанището и долините, които изхранват армиите.