Сакатият бог

Докато вървеше по тясната криволичеща пътека между скалите, чу зад себе си стъпки и се обърна.

— Детсмел. Имаш ли някаква причина да вървиш подир мен, или е заради хубавия ми задник?

— Заради хубавия ти задник. Но трябва и да говоря с Фид. Два късмета накуп, ако ме разбираш.

— Този хълм…

— Могила.

— Да, добре. Могила. Има нещо…

— Потънало дълбоко около нея, да. Уидършинс за малко да се надриска още щом стигнахме до склона.

Ботъл сви рамене.

— Нямаше да му е за първи път. Другите отделенийца му викаме Уидърдрис.

— Сериозно? Уидърдрис? Страхотно. Чакай само Троутслитър да го чуе. Обаче защо пазите такива тайни от нас? Такива имена? Ние нямаше да го направим, знаеш ли.

— Дървената уста и Цепката? Кофата и Чепа? Лайното и Фъстъка?

— О. Чули сте ги, а?

Стигнаха равната площадка на върха. Фидлър и Хедж стояха до забития в земята меч. Обърнаха се, щом чуха хрущенето на камъните под ботушите им.

— Вие двамата да не сте забравили как се копаят дупки?

— Не, капитане. Само дето си имаме компания.

— Обясни, Ботъл. И се опитай да бъдеш кратък поне веднъж.

— Има бог тука с нас.

Хедж все едно че се задави с нещо — обърна се, закашля се и после изплю.

— Идиот — рече Фидлър. — Точно това беше цялата шибана идея.

— Не той, капитане — рече Детсмел.

— Какво имаш предвид? Разбира се, че е тук — толкова от него, колкото е, искам да кажа. Адюнктата каза, че мястото е това.

Детсмел и Ботъл се спогледаха и Ботъл, с изведнъж пресъхнала уста, каза:

— Капитане. Сакатия бог не е тук. Щяхме да знаем, ако беше.

Фидлър посочи меча.

— Това е на адюнктата, Ботъл. Отатарал, забрави ли? Защо си мислиш, че можеш да усетиш нещо?

Детсмел се чешеше енергично по врата, сякаш искаше да смъкне три пласта кожа и да види дали още му е останал гръбнак. Вдиша дълбоко за кураж и рече:

— Той е чужд — все едно, щяхме да го знаем, капитане.

Фидлър изведнъж се оклюма.

Хедж го потупа по гърба.

— Спокойно, Фид. Просто обичайното прецакване. Все едно, ние си действаме — все още си проклет сапьор, нали така. Кой е казал, че трябва да си откъм страната на мислещите? Така или иначе, в момента не знаем, че всичко това не е както трябва да е. Всъщност не знаем абсолютно нищо за нищо. Винаги е било така. Какъв е проблемът тогава? — Обърна се към Ботъл. — Та кое богче си пъха лайняната гага в нашите работи, викаш?

Но отговори Детсмел:

— Мирише на стара смърт.

— Гуглата? Грешка. Невъзможно.

— Не казах това, нали? — отвърна навъсено Детсмел. — Просто мирише на старо и мъртво. Като кафяви листа в студен вятър. Като каменна гробница. Като първи лъх на зима. Като…

— Червея на Есента — изръмжа Ботъл.

— Натам вървях, проклет да си!

— Какво иска Д’рек от нас? — настоя Хедж.

— Няма значение — рече Фидлър, обърна се и се загледа в меча. — Онзи жрец ни виси на раменете още от град Малаз. Май си спомням, че когато бяхме тук, каза нещо за своя бог. Че се бил увил около подножието на хълма. Двамата с адюнктата май мислеха, че ще ни потрябва помощ. Не че можем да направим нещо по въпроса. Добре, както ти каза, Хедж. Ние си действаме. Детсмел, гробна могила ли е това?