Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
— Да, но вече не е свята. Осквернена е. Гробницата е ограбена. Разбита.
— Разбита значи?
— Довери се на адюнктата — подхвърли Хедж.
— Ти ли ми казваш това? — ядоса се Фидлър.
Хедж сви рамене.
— Помислих, че си струва. — След това се намръщи. — Каква е тая воня?
— Сигурно Уидърдрис — отвърна Ботъл.
— Богове, винаги по посока на вятъра, проклет да е. Ама винаги!
Мейсан Джилани се тръшна до Синтър и Кисуеър.
— Балм току-що се опита да ми бръкне в бричовете. Каза, че се бил объркал. Изобщо не гледал. Мислел, че бърка в мешката си.
— И с тия остри умове далхонийците спечелиха империя — изсумтя Кисуеър.
— Трябваше да си остана с конницата.
— Нямаше конница.
— С хундрилите тогава.
Синтър бавно се изправи и огледа помръкналото небе.
— Да виждате някакви облаци?
— Облаци ли? Какво става, сестро?
— Не знам. Все очаквам…
— Облаци?
— Ти все питаш какво виждам, нали? — сопна се Синтър. — Е, сега ти казвам. Долавям нещо.
— Облаци.
— О, стига! — Седна отново в окопа. — Но ако някоя от вас вижда…
— Облаци, да — въздъхна Мейсан Джилани и потърка очи.
Щом се върна при отделението си, Ботъл каза на Шортноус:
— Пак си с нас, а?
— Донесох си щит — рече тежкият.
— О, чудесно.
— Трябва да ми го вържеш за ръката.
— Какво, сега ли?
— Вържи го да не се разхлаби. С хубави възли.
— С мокра кожа.
— И с хубави възли.
Ботъл се приближи до него и се наведе.
— Направиш ли го — подхвърли Смайлс, — следващия път ще поиска и да му го изтръскаш.
— Гледай да е след първото тръскане — посъветва го Кътъл. — Иначе ще се опръскаш.
— Веднъж така си го изтръсках, че се насрах — каза Шортноус.
Всички го погледнаха, но май никой не можа да измисли отговор.
Корик беше извадил меча си и прекарваше бруса по острието.
— Някой да накладе огън — рече той. — Тук сме с лице на изток — ако дойдат откъм изгрев-слънце… искам да има жарава под очите ми.
— Съвсем разумно — отвърна Кътъл и се надигна с пъшкане. — Радвам се, че отново мислиш като войник, Корик.
Полукръвният сети не отвърна нищо. Вдигна меча и огледа преценяващо ръбовете.
— Като приключим с всичко това, ядем, пием и спим — каза Тар. — Ефрейтор, назначи постовете.
— Да, сержант. Слушай всички! Надушвам го във въздуха!
— Това е Уидършинс.
— Не! Това е слава, приятели. Слава!
— Ако това е миризмата на слава, Коураб — рече Корик, — познавах една проскубана котка, която беше кралица на света.
Коураб го погледна намръщено.
— Не схващам. Тя Слава ли се казваше?
Ефрейтор Рим седна до Хъни и каза:
— Мога да държа щит. Ще те прикривам отстрани.
— Не и ако те убият.
— Войник, загубил дясната си ръка, не е добър за никого. Просто ми позволи, а?
Хъни се намръщи.
— Виж какво, вкиснал си се от гущерите насам. Ясно е защо, но все пак пусни една усмивка, а? Ако умреш тука, няма да си единственият, нали така?
— Тогава какъв ти е проблемът, ако ме убият, докато те пазя?
— Не искам да се спъна в теб.
Рим се почеса по брадата.
— Добре де, ще ги бухам скапаняците с щита тогава.
— Така е по-добре. Виж, аз съм на пост тука — лягай да спиш, ефрейтор.
Фидлър обиколи върха на хълма, оглеждаше окопите и укрепените с камъни позиции на войниците си. Хедж беше прав. Отбраната им бе много рехава и в най-добрия случай — несигурна. „Трябваше да взема копия — като онези на Подпалвачите на мостове.“
„Признай си го, Фид. Това, че Хедж е тук, може да боли като забит нож, но все пак му се радваш.“
Огледа небето — залезът бе преминал почти незабелязано, толкова ярки бяха Нефритените странници. Капитанът въздъхна, намери удобно място, седна и опря гръб на една гравирана стела. Затвори очи. Знаеше, че трябва да поспи, но знаеше също така, че е невъзможно.
Изобщо не беше го искал това. Да командваш само едно отделение беше предостатъчно бреме. „А сега всички гледат към мен. Само ако знаеха, че съм объркан също като тях.“
Извади Дома на Вериги на призрачната светлина. Лакираните дървени карти се хлъзнаха в ръцете му като намазани с грес. Примижа и бавно ги заоглежда една по една. Седем карти. Шест бяха студени на допир. Само една лъщеше от пот.
Прокажения.
„Оу, Хедж. Съжалявам.“
Убиецът Шай’гал бе оставил далече зад себе си мястото с пламъците. Пламъци и кръв на един убит бог, кръв, която бе плиснала като дъжд от изтерзаното небе. Видял беше смъртта на хиляди. Хора, К’Чаин Че’Малле, Имасс. Видял бе падането на воини Форкрул Ассаил, Джагът, Тоблакай и Баргаст. И всичко това — заради нараненото нещо, което стискаше сега в ръцете си.