Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
Калам бавно поклати глава.
— Но понякога се питам… дали просто не я съжалих.
Бързия Бен реагира все едно, че го удариха през лицето. Попита тихо:
— Още ли мислиш така, Калам.
Убиецът замълча и помисли. После въздъхна.
— Знаем къде ни иска Гъноуз. Дори знаем защо — той й е брат, Гуглата да ме вземе дано.
— Знаем и тя къде ни иска, Калам.
— Нима?
Бързия Бен кимна.
— Тогава на кого от двамата проклети Паран се подчиняваме в случая?
— Пред кого от тях би се изправил — тук или от другата страна на Портите — и да му кажеш: ти се провали, направи погрешния избор? Нямам предвид да си нагъл. Просто заставаш и казваш каквото трябва да се каже?
— Чувствам се все едно, че отново съм в Твърдината на Мок — изръмжа Калам. — Все едно не съм я напускал изобщо.
И изведнъж се разрида.
Приятелят му изчака, без нищо да каже — а Калам знаеше, че няма да каже нищо, защото бяха понесли всичко това заедно. Защото истинските приятели знаят кога да замълчат и да ти предложат цялото нужно търпение. Постара се да овладее чувствата си — не беше сигурен дори какво го обзело в този момент. „Може би този неумолим натиск. Този несекващ вой, който никой друг дори не чува.“
„Стоях и гледах града долу. Стоях и знаех, че скоро ще тръгна по кървав път.“
„Дори предателството не беше от значение — не и за мен. В Нокътя винаги е било пълно с боклук. Беше ли от значение за нея? Не. Тя вече го беше презряла. Просто още един нож в гърдите й, а тя вече носеше много, като се почне с онзи, който бе забила със собствените си ръце.“
Калам се съвзе.
— В същата посока ли?
— Засега — отвърна Бързия Бен. — Докато се приближим. После… на югозапад.
— Към меча.
— Към меча.
— Някой да го наглежда, Бързак?
— Надявам се, че не.
Калам стисна юздите, пое си дълбоко дъх и бавно издиша.
— Бързак… тя как успя да премине пустинята все пак?
Магьосникът поклати глава.
— Предполагам, че я… подценихме.
Присвил криле, Силхас Руин се хлъзна надолу във въздуха. След миг Тюлас Остригания го последва. На юг се виждаше нещо като облак, или рояк. Въздухът, съскащ покрай крилете им, бе наситен с далечна болка, разнесла се на вълни през небето.
Силхас Руин кацна тежко на земята, преобрази се почти мигновено и залитна напред с ръце на ушите си.
Възвърнал облика си на едур, Тюлас Остригания погледна съсредоточено приятеля си, но не се доближи. Една от нефритените резки горе пропълзя пред слънцето. Внезапно ги загърна дълбока сянка, зловещ и мъртвешки блед сумрак.
Силхас простена и най-сетне се изправи вдървено като старец.
— Мечът Хуст е. Воят му ме влудява.
— Нищо не чувам — отвърна Тюлас.
— В черепа ми е — кълна се, че чувам пукот на кости.
— Извади го, приятелю.
Силхас Руин го зяпна с широко отворени очи и на лицето му се изписа страх.
— Сграбчи го, когато се превъплътиш.
— И какво ще постигне това?
— Не знам. Но не мога да си представя, че този дар е предназначен да те изтезава. Единственият ти друг избор, Силхас, е да го захвърлиш. — Посочи на юг. — Почти сме стигнали до тях… честно казано, изумен съм, че тя все още е жива. Но ако се забавим много тук…
— Тюлас, страх ме е.
— От смъртта ли? Малко е късно за това.
Силхас се усмихна, но беше по-скоро гримаса.
— Лесно ти е да го кажеш.
— Дълго време обитавах Дома на Смъртта, изтезаван от истината, че не успях да постигна каквото най-много исках в живота си. Това чувство за ужасна непълнота ме е потискало много пъти. Но сега стоя с теб, братко мой, и ще падна вместо теб, ако мога, в тази предстояща битка. Забвението не ме плаши — виждам само блаженото освобождение, което носи.
Силхас Руин го изгледа замислено. После въздъхна и посегна за меча. Стегна длан около простата ръкохватка и го издърпа.
Мечът Хуст се изпъна в ръката му и нададе оглушителен писък.
Тюлас Остригания залитна стъпка назад и зяпна стъписано огромните призрачни вериги, които се появиха и се загърчиха от нашареното с фигури острие. Изглеждаха забити дълбоко под повърхността — и изведнъж земята около тях започна да се тресе, да ги дърпа насам-натам, все едно светът разтърсваше рамене. Отдолу се надигна тътен…
Взрив от пръст и камъни изригна към небето вляво от Тюлас Остригания и той отскочи, щом видя дракона, задращил с нокти нагоре от димящата пръст. Отдясно изригна друг сред дъжд от отломки, а после трети — всеки се надигаше окован от земята, крилете им заблъскаха в изпълнения с прах въздух.