Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
Фидлър мълчеше. Чуваше разговорите от всички страни на могилата, извисени от удивление гласове, ругатни и проклятия.
— Вие не сте като другите. Защо е така? Искам да разбера, малазанецо. Защо е така?
— Не знам.
— А сега ще се биете, за да ме защитите.
— Не можем да счупим тези вериги — тя сгреши в това.
— Все едно, малазанецо. Ако трябва да лежа тук, окован до края на дните си, все пак… вие ще се биете, за да ме защитите.
Фидлър кимна.
— Бих искал да мога да го разбера.
— Аз също — отвърна Фидлър с гримаса. — Но може би в боя, който предстои, ще получиш… не знам… по-добър усет за това.
— Ще умрете за мен, един чужд бог.
— Боговете могат да живеят вечно и да сбъдват всяко свое желание. Ние не можем. Те имат сили — да изцеряват, да унищожават, да се възкресяват дори. Ние нямаме. Боже, за нас всички богове са чужди богове.
Окованият мъж въздъхна.
— Тогава когато се биете, ще слушам. За тази ваша тайна. Ще слушам.
Фидлър изведнъж се почувства толкова уморен, че краката му затрепериха. Сви рамене, извърна очи и каза:
— Скоро ще е, боже.
Обърна се и си тръгна.
Хедж го чакаше, седнал на един от кривнатите камъни.
— Гуглата да ни вземе всички — измърмори и го изгледа накриво. — Успяха — съюзниците й. Направиха каквото поиска от тях.
— Да. А колко хора загинаха заради онова проклето сърце?
Хедж смъкна опърпаната си кожена шапка.
— Малко късно е да съжаляваме за всичко това, Фид.
— Това е работа на Келанвед. Всичко това. Негова и на Танцьора. Използват Тавори Паран от самото начало. Използват всички нас, Хедж.
— Това правят боговете, да. Е, и не ти харесва? Добре, но ме чуй. Понякога това, което искат — това, което имат нужда да направим за тях — понякога е добре. В смисъл, добре е да се направи. Понякога ни прави по-добри хора.
— Наистина ли вярваш в това?
— А когато сме по-добри хора, правим по-добри богове.
— Безнадеждно е — въздъхна Фидлър. — Можем да натъпчем един бог с всички добродетели, които имаме, и това все пак няма да ни направи по-добри, нали? Защото никак не ни бива с добродетелите, Хедж.
— Повечето пъти не ни бива, да. Но пък може би, когато сме най-лоши, бихме могли да погледнем нагоре, бихме могли да видим онзи бог, когото сме направили от най-доброто в нас. Не покварен, не отмъстителен, нито нагъл или злостен. Не егоистичен, нито алчен. Просто с ясен поглед, без да си губи времето с всички наши глупости. Бог, който да ни зашлеви през лицето заради това, че сме такива говна.
Фидлър седна и затвори очи.
— Вечният оптимист.
— Когато си бил умрял, всичко след това е гледане нагоре.
Фидлър само изсумтя.
— Слушай, Фид. Те успяха. Сега е наш ред. Наш и на Тавори. Кой можеше да си помисли, че изобщо ще стигнем толкова далече?
— Две имена ми идват наум.
— Че кога империята им не е изисквала най-доброто в нас, Фид? Откога?
— Грешиш. Беше толкова покварена и егоистична, колкото всяка друга. Завладя половината шибан свят.
— Не съвсем. Светът е доста по-голям.
Фидлър въздъхна и махна с ръка.
— Защо не идеш да си починеш малко?
Хедж стана.
— Не искаш никой да те прекъсва, докато се самосъжаляваш, а?
— Да се самосъжалявам?
Фидлър вдигна очи, тръсна глава и погледът му се плъзна покрай Хедж, надолу към войниците му, които отново се отпускаха да поспят.
— Още не сме свършили — каза Хедж. — Смяташ ли да им поговориш, на всички? Преди да се почне.
— Не.
— Защо не?
— Защото това си е тяхно време, от сега и до края. Те могат да говорят, Хедж. Точно сега, за мен, а аз ще съм слушащият. Точно като онзи бог горе на върха.
— Какво очакваш да чуеш?
— Представа нямам.
— Хълмчето е добро — рече Хедж. — Защитимо.
А след това си тръгна.
Фидлър затвори очи и се заслуша в стъпките му, докато не заглъхнаха. „Вериги. Дом на Вериги. Ние смъртните знаем всичко за тях. В тях живеем.“
Смирение виждаше възвишението, където го бе оставила, виждаше една по-тъмна фигура, лежаща на върха. Веригите на предците й все още го държаха окован. Далечна смърт дращеше със студени пръсти по кожата й — Благоговение вече я нямаше. Усърдие го нямаше. Загубили бяха сърцето на Падналия бог.
Когато една сграда е толкова порутена, че не е възможно никакво възстановяване, трябва да бъде съборена. Толкова просто беше вече. Враговете им можеше да стоят, изпълнени с триумф, точно в този миг, там високо на Великия шпил. Можеше да вярват, че са спечелили и че Форкрул Ассаил никога повече няма да стегнат юмрука на неумолимото правосъдие — да поразят користната им същност, да съкрушат самонадеяната им наглост. Можеха да си въобразяват, че са свободни да завладеят бъдещето, да погълнат този свят звяр след звяр, дърво след дърво, да опразнят океаните и небесата от всякакъв живот.