Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
От него капеше кръв и сякаш нямаше край, процеждаше се между пръстите му, цапаше ноктите му, стичаше се по бедрата му, докато ритмичните удари на крилете го отнасяха на запад, подгонил сякаш припряното гмуркане на слънцето отвъд хоризонта. Сърцето бе живо, по-тежко от всеки камък с подобна големина — тежестта на небесен камък, паднал от звездите. Но така сигурно бе редно, след като бе сърцето на Падналия бог.
Умът на Гу’Рул се върна към последната сцена, която бе видял на върха на Шпила, няколко мига след като бе откъснал сърцето от онези разпадащи се вериги. Тялото на Смъртния меч, лежащо неподвижно върху оплисканата с кръв платформа. Кучето, пазещо онова, което вече бе напуснало света.
„Единствено тъпият звяр разбира напразните жестове — хладната им необходимост пред лицето на всички тежки истини. Ние, които се придържаме към по-висшите стремежи на разума, се предаваме толкова бързо… И все пак, като погледнем онова куче — същество, което познава само вярност и кураж, — виждаме неща, които нараняват душите ни.“
„Завист ли е това, което изпитваме?“
Беше подценил избора на Матроната. Дестраянт Калит, Щит-наковалня Сторми и Смъртен меч Геслер — не бяха ли те достойни човешки същества? „Посочиха ни път, за всички деца на Гунт Мач. Двама паднаха. Двама дадоха живота си, но остава една.“
„Едва ли ще я видя отново. Но в ума си, в този миг и във всички мигове, които ми остават, ще я почитам, както почитам Геслер и Сторми. Живяха като братя и паднаха като братя. Ще ги наричам свои близки и в задачите, които ми предстоят, на свой ред ще се постарая да придам смисъл на това.“
„Дестраянт, в твоята тъга и скръб — която и сега вкусвам — ще се постарая да придам смисъл на тяхната смърт.“
Крилете му леко потръпнаха от внезапната промяна в течението и изведнъж въздухът около Убиеца Шай’гал сякаш се сгъсти, изпълнен със странно шумолене — глух дълбок шепот, внезапен мрак, който закипя и се завихри, затулил цялото небе.
И Гу’Рул осъзна, че няма да е сам в това пътуване.
Синтър се сепна и скочи. Огледа небето… ето там, на изток. Черен облак, нарастваше. Все по-голям. „Богове на бездната.“
— Всички! — извика тя. — Залегни под щитовете! Прикрий се! Всички!
„Възлюбени деца! Чуйте своята майка! Чуйте думите й — думите на Старицата! Ние поехме в себе си неговата плът! Всичко, което можахме да намерим! Опазихме я жива чрез кръвта на магията! Всичко за този миг! Възрадвайте се, мили мои деца, защото Падналия бог е прероден!“
И Старицата даде глас на радостта си, а от всички страни децата й, десетки и десетки хиляди, завикаха в отговор.
Крилатият К’Чаин Че’Малле, стиснал в ноктите си безценната плячка, застина във въздуха, блъскан от оглушителния им хор, и Старицата заграчи от възторг.
Усещаше там, напред, разпръснатите парчета кости по малкия хълм — костите на десетки хора, положени някога в криптите на гробната могила. Щяха ли да стигнат? Нямаше избор. Мигът бе дошъл и щяха да вземат каквото им бе достъпно. Щяха да съградят човек. Жалък човек. Слаб човек. Но все пак човек — щяха да съградят дом за плътта на бога от тези кости, а след това да го изпълнят със собствената си кръв, и това трябваше да е достатъчно.
Великите гарвани закръжиха над хълма и се спуснаха стремглаво надолу.
Фидлър се хвърли зад стелата. Грохотът на криле бе оглушителен, въздухът настръхна нажежен. Усети как камъкът зад гърба му се разтресе.
Нещо като юмруци заудря по земята, съкрушителни удари, падаха един след друг. Той скри главата си с ръце и се опита да си запуши ушите, но напразно. Светът бе изчезнал сред буря от черни криле. Задушаваше се, а пред очите му блясваха някакви малки неща и се сливаха някъде близо до меча. Късчета, избелели парчета — кости, издърпани във въздуха, изтръгнати от туфите трева и сплетените корени. Едно проряза кървав жлеб по ръката му и той я сви под гърдите си.
Кой беше дал сигнала за тревога?
Който и да беше, навярно бе спасил живота им.
„Освен моя — останах твърде близо до меча. Трябваше да сляза по-надолу, да съм с войниците си. Но не го направих. Не исках да гледам лицата им, не исках да изпитам онази ужасна любов, която завладява командира преди битка — любов към войниците му, към всеки от тях, любов, която набъбва и набъбва, докато не разбие сърцето му.“
„Не намерих кураж… а сега…“