Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
За голямо разочарование на своя господар шишкавото момче беше наистина в състояние на необикновена бодрост; очите му бяха широко отворени и сякаш нямаха намерение да се затварят. В движенията му също проличаваше някаква пъргавина, която бе необяснима; всеки път, щом погледът му срещнеше очите на Емили или Арабела, то се хилеше и пулеше; Уордл дори бе готов да се закълне, че го видя да намига веднъж.
Тази промяна в държането на шишкото се дължеше на съзнанието за собствената му важност и честта, оказана му от младите дами да му гласуват доверие; и като се хилеше, кокореше и понамигваше, той само желаеше да ги увери, че могат да разчитат на неговата преданост. Тъй като тези знаци можеха по-скоро да пробудят подозрения, отколкото да ги отклонят, а освен това бяха някак притеснителни, Арабела на няколко пъти сви вежди или поклати глава в отговор, който шишкото взе за намек да бъде на разположение, и той отново даваше знаци, че е разбрал, като се хилеше, пулеше и намигаше с удвоено усърдие.
— Джо — рече мистър Уордл, след като безуспешно бе тършувал по всичките си джобове, — табакерата ми на софата ли е?
— Не, сър — отвърна шишкавото момче.
— О, спомням си; оставих я на нощната си масичка тази сутрин — рече Уордл. — Притичай да ми я донесеш от съседната стая.
Шишкавият младеж отиде в съседната стая; там се бави около една минута и се върна с табакерата и с най-пребледнялото лице, което е възможно да има някой шишкав младеж.
— Какво му има на момчето? — възкликна Уордл.
— Нищо ми няма — отвърна Джо нервно.
— Да не си видял някакъв дух? — запита възрастният джентълмен.
— Или надушил нещо за пиене? — додаде Бен Алън.
— Смятам, че сте прав — пошепна Уордл през масата. — Той не е трезвен, сигурен съм.
Бен Алън отговори, че и той смята същото; а тъй като този джентълмен бе отлично запознат с въпросното заболяване, Уордл утвърди първоначалното си впечатление, което му се въртеше в ума от половин час, и тутакси реши, че шишкавият младеж е пиян.
— Наблюдавайте го само няколко минути — промърмори Уордл. — Скоро ще открием дали е пиян, или не.
Горкият младеж бе разменил само десетина думи с мистър Снодграс: този джентълмен го бе горещо замолил да се свърже лично с някой приятел, за да го пуснат на свобода, а после го изблъска оттам заедно с табакерата, да не би едно застояваме на шишкото да доведе до разкритие на положението. Шишкото се замисли за малко с изражение на крайна тревога и напусна приемната, за да потърси Мери.
Но Мери си бе отишла, след като бе облякла господарката си, и шишкавото момче се завърна още по-разтревожено от преди.
Уордл и Бен Алън се спогледаха.
— Джо! — рече Уордл.
— Да, сър.
— Защо излезе навън?
Шишкавото момче се взря отчаяно в лицата на всички край масата и отвърна, запъвайки се, че не знаело.
— О — рече Уордл, — не знаеш, а? Подай това сирене на мистър Пикуик.
А мистър Пикуик, бидейки в отлично разположение на духа, беше очарователен към всички по време на обеда и в момента водеше извънредно оживен разговор с Емили и мистър Уинкл: кимаше учтиво, за да подчертае думите си, махаше леко лявата ръка, за да подсили някое твърдение, и сияеше от благост и добродушие. Той си взе малко сирене от блюдото и тъкмо се канеше да се обърне, за да поднови разговора, когато шишкото се наведе тъй, че главата му да е на еднакво ниво с главата на мистър Пикуик, и посочи с палец над рамото си, кривейки тъй грозно и страшно лицето си, както не го правят дори по коледните пантомими.
— Боже мой! — стресна се мистър Пикуик. — Това е много… а? — Той млъкна, защото шишкото се бе отдръпнал и беше или се преструваше на дълбоко заспал.
— Какво има? — запита Уордл.
— Това момче е много странно! — отвърна мистър Пикуик, поглеждайки неспокойно към шишкото. — Не бива да го казвам може би, но честна дума, боя се, че понякога разумът му не е напълно в ред.
— О! Мистър Пикуик, моля, не говорете така! — извикаха Емили и Арабела, и двете едновременно.
— Не съм напълно сигурен естествено — обясни мистър Пикуик всред настъпилата дълбока тишина и всеобщо пълно смайване, — но неговото държане спрямо мене ей сега беше наистина твърде заплашително. О! — изписка отведнъж мистър Пикуик и подскочи. — Прося извинение от дамите, но сега той заби някакъв остър предмет в крака ми. Действително не е безопасен.