Целувката на змията [bg]

За ритуала щеше да изпече безквасен черен хляб и да отвори домашния гроздов сок, който беше направила с набрано през септември грозде от градината си. Консумирането на тези храни символизираше приемане то на преходността и безжизнеността, жест на състрадание към самия дух и един вид приобщаване.

Препречете разделът в „Hrolf Kraki“ включващ принцеса полу-елф, полу-валкирия, обучена на изкуството на магиите, непобедим и безмилостен воин, която не оставя войниците си да почиват, съживявайки ги веднага, след като умрат на бойното поле, за да продължат да се сражават. Вгледа се в „Заклинанието на Гроа“ в Поетичната Еда, за да види как Свипдаг е съживил майка си Гроа, когато е имал нужда от съвета й как да спре преследването от мащехата си — справедливата Менглот. Нямаше повече от следното: „Събуди се, Гроа, събуди се! През вратата на смъртта те будя!“. Трябваше да измисли по-добро заклинание от това, затова продължи да търси.

Телефонът в дневната иззвъня. Беше единствен в къщата, затова подразнена от прекъсването влезе в дневната, но Фрея вече беше вдигнала слушалката.

Дъщеря й прикри устата си и сбръчка нос.

— Онзи мъж е. Който беше тук преди време. Казва, че името му е Харолд — направи физиономия тя. „Неудобна ситуация“, помисли си Джоана и пое телефона от Фрея, която се върна на дивана и седна до Норман. Ингрид беше от другата му страна. Тримата изглеждаха уютно заедно и Джоана усети лека завист и се почувства пренебрегната.

Наблюдаваха я, когато прие разговора. Обърна се с гръб към тях, с лице към прозореца и с изглед към морето. Навън тъмнееше и те виждаха отражението й в стъклото. Тя също виждаше как и тримата я наблюдават.

— Здравей, Харолд — каза тя. — Радвам се да те чуя. Как си?

Харолд говореше ентусиазирано и шумно и най-вероятно другите в стаята чуваха гласа му да боботи през телефонната слушалка.

— Добре съм, добре съм, но наистина ще се радвам да те видя отново. — Джоана опита да приглуши думите му, като притисна по-силно слушалката до ухото си, но от това само я заболя.

— Би било чудесно — каза тя и се опита да приключи разговорът набързо. — Слушай, имам гост, а и двете ми дъщери са тук тази вечер. Удобно ли ще е да ти се обадя утре?

— Няма проблем, мила. Просто те проверявам, наистина. Искаше ми да се срещнем отново.

— Да, да. Ще се чуем скоро, Харолд.

Момичетата и Норман продължаваха да гледат мълчаливо отражението й. С Харолд се сбогуваха набързо и Джоана се почувства ужасно, че едва не тръшна телефона на човека. Обърна се към тях и се насили да се усмихне.

Норман я стрелна зад черните рамки на очилата със светлосините си очи. Беше се избръснал за пътуването до Норт Хемптън и изглеждаше поддържан, нещо, което тя винаги беше оценявала в него. Никога не й се беше налагало да му напомня да се изкъпе, да си изреже ноктите си или да следи за спазването на хигиената, нещо, което много мъже очакват от съпругите си. Беше започнал да носи побеляващата си коса много късо подстригана; тя знаеше, че го беше направил, за да я поддържа по-лесно. Имаше хубава, здрава коса, но на нея й се искаше да я беше запазил по-дълга. Той беше толкова практичен човек.