Ръкописът на Фулканели [bg]

По-голямата част от развалините е покрита с тръни, които доста затрудниха приближаването ми до главния портал с готическа арка. От някога солидните дървени крила са останали само железните панти, забити дълбоко в камъка. Вътрешността на замъка ме посрещна с мъртвешка тишина. Надеждата да открия онова, което търсех, бързо се превърна в отчаяние.

Започнах да се лутам из вътрешния двор, оглеждайки останките от кули и високи стени. В долния край на извита каменна стълба открих входа на старо хранилище. Влязох, за да се скрия от вятъра, и запалих огън, за да се стопля.

Виелицата ме принуди да остана сред развалините в продължение на два дни. Скромните запаси от хляб и сирене бяха достатъчни, за да оцелея. Имах одеяло за завивка, а за пиене топях сняг в тенджерката, която винаги носех със себе си. През цялото време обикалях руините с трескавата надежда, че ще открия доказателства за резултатите от моите изследвания.

Знаех, че ако изобщо съществува, наградата ми няма да е на повърхността, сред руините на кулите, а някъде долу — сред лабиринта от тунели и тайни помещения, прокопани в скалата под крепостта. Много от тях се бяха срутили с течение на времето, но имаше и запазени. Там открих страховити килии, където костите на нещастните им обитатели отдавна се бяха превърнали в прах. Докато се лутах из влажното подземие с газена лампа в ръка, се молех за душите им.

След десетки часове на жестоко разочарование пропълзях през полусрутен тунел и се озовах в правоъгълна зала. Вдигнах лампата и с трепет разпознах сводестия таван и изписаните по него гербове, които открих в Париж, гравирани върху изгнила дървена плочка. Това беше мигът, в който разбрах, че моите търсения са се увенчали с успех, и сърцето ми се разтуптя от радост.