Кървави книги (Том 5) [bg]

Ванеса отиде до вратата и надникна през прозорчето. Дъхът на стареца вонеше на узо, затова отдръпна глава, въпреки че той й правеше знаци да се приближи още.

- Кой сте вие? - попита тя и въпросът й не беше продиктуван само от любопитство - грубите черти на това загоряло от слънцето лице й се сториха някак познати.

Мъжът се поколеба, после рече:

- Доброжелател.

- Познавам ли ви?

Той поклати глава.

- Прекалено сте млада, за да ме познавате. Но аз ви познавам. Видях пристигането ви. И исках да ви предупредя, но нямаше време.

- И вие ли сте затворник като мен?

- В известен смисъл. Кажете ми... Видяхте ли Флойд?

- Флойд?

- Той избяга. Завчера.

- О - каза Ванеса, - това трябва да е мъжът, когото преследваха.

- Сигурно. Той се измъкна оттук и глупаците се втурнаха да го преследват, като оставиха портата отворена. Тези дни охраната е просто трагична... - каза старецът с искрено възмущение. После добави: - Не че не се радвам, че сте тук. - В погледа му имаше някакво отчаяние; някаква тъга, която напразно се опитваше да прикрие. -

Чухме изстрели. Нали не е мъртъв?

- Не, мисля, че не го улучиха. Отидох да проверя, но нямаше следи...

- Ха! - възкликна мъжът и лицето му светна. - Може и да е избягал значи.

Ванеса се чудеше дали този разговор не е капан - някакъв трик, с който тъмничарите й искат да изкопчат повече информация. Но инстинктите й подсказваха, че старецът е искрен. Вълнението му изглеждаше неподправено, а лицето му на клоун - прекалено честно, за да е способно на фалшиви чувства. За добро или за лошо, тя реши да му се довери. Не че имаше голям избор.

- Помогнете ми да избягам. Трябва да се махна оттук.

Той посърна.

- Толкова скоро? Но вие едва пристигнахте.

- Не съм крадец. Не ми харесва да ме държат под ключ.

- Разбира се, че не сте - кимна старецът, като се упрекна мълчаливо за проявения егоизъм. - Съжалявам. Просто красива жена като вас... -Той млъкна, после каза извинително: - Никога не ме е бивало с думите...

- Сигурен ли сте, че не ви познавам отнякъде? - попита пак Ванеса. -Лицето ви ми изглежда някак познато.

- Наистина? Много мило. Пък ние си мислехме, че са ни забравили.

- Ние?

- Толкова време мина, откакто ни затвориха. Много от нас бяха в началото на научноизследователската си дейност. Флойд също, затова избяга. Искаше да посвети още няколко месеца на проучванията си. И на мен ми се иска понякога. - Той прекъсна тъжната си тирада и се върна на въпроса й. - Казвам се Харви Гом, професор Харви Гом. Само че напоследък забравям по какво съм професор.

Гом. Беше рядко срещано име и й звучеше познато, но Ванеса не можеше да се сети откъде.

- Не можете да си спомните, нали? - попита я той, като я гледаше право в очите.

Искаше й се да излъже стареца - единствения нормален човек, на когото бе попаднала тук, - но това можеше да го нарани повече от истината.