Списъкът на съдията
- Автор: Гришэм Джон
- Серия: Таен свидетел #2
- Год: 2021
- Язык: болгарский
- ISBN: 978-954-769-526-9
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Списъкът на съдията». Краткое содержание книги:
Но едно е да имаш подозрения, а друго — да можеш да ги докажеш. Мъжът е умен, манипулативен и изобретателен и никога не оставя улики на местопрестъплението. Разбира от криминалистика и полицейски процедури. И най-важното: познава закона, защото е окръжен съдия във Флорида. В списъка на жертвите му попадат хора, имали нещастието да се изпречат на пътя му. Ще успее ли Лейси да го залови, преди да влезе в този списък?
— Целувай му задника, ясно?
— Слушам — изстреля в отговор Фалдо. Нямаше нужда да му казват как да си върши работата.
Смътно помнеше, че Баник дойде две-три години по-рано. Необичайно беше за окръжен съдия, всъщност за който и да е съдия, да се отбива в архива. Посетителите на Фалдо бяха предимно ченгета, които разследваха конкретни случаи, носеха веществени доказателства за съхранение до съдебния процес или разглеждаха стари досиета. Фалдо обаче беше научил още преди десетилетия, че съкровището от стари улики, което пази, може да привлече кого ли не. Беше вписвал в регистъра частни детективи, репортери, автори на трилъри, отчаяни семейства, които търсят и най-малкото доказателство, един медиум и поне една вещица.
В 16:30 ч. съдия Баник се появи с любезна усмивка и поздрав.
Изглежда, искрено се радваше да види сержанта и да го попита за забележителната му кариера. Политик до мозъка на костите, той благодари на Фалдо за неговата служба и го увери, че може винаги да му се обажда при нужда.
Проблемът беше старо досие от 2001 г. Делото било гледано в градския съд и подсъдимият бил оправдан — тривиален въпрос, който имал значение само за негов стар пенсиониран приятел в Тампа, нуждаещ се от услуга. Такава версия поднесе съдията.
Докато навлизаха в склада, говорейки за футбол, Фалдо като че ли си спомни нещо за досието. Намери април, май, после юни и извади цялото чекмедже.
— Името на обвиняемия е Върно — каза Баник и загледа как Фалдо прехвърля папките.
— Ето го — оповести гордо сержантът, извади досието и му го подаде.
Баник сложи очилата си и попита:
— Някой да го е разглеждал наскоро?
Сега вече Фалдо си спомни.
— Да, господин съдия. Странно, но един човек дойде преди няколко седмици. Направих копие на шофьорската му книжка. Тук някъде трябва да е.
Баник извади един лист и видя лицето на някой си Джеф Дънлап от Кониърс, Джорджия.
— Какво искаше?
— Нищо, само това досие. Копирах му го, по долар на страница. Четири долара общо, помня.
Помнеше също така как Дънлап остави петдоларова банкнота на гишето, защото Фалдо приемаше само кредитни карти, но реши да не го споменава. Беше дребна кражба, малък рушвет за полицай ветеран, който открай време получаваше унизително ниска заплата.
Баник разгледа страниците през кацналите на върха на носа му очила.
— Кой е заличил името на ищеца? — попита той, но всъщност не очакваше Фалдо да знае отговора.
Ами сигурно вие. Според моя регистър само двама души са проявявали интерес към това досие през последните тринайсет години. Вие преди двайсет и три месеца и сега този Дънлап.
Но Фалдо се ориентира правилно в ситуацията и не пожела да си създава неприятности.
— Нямам представа.
— Добре. Ще ми направиш ли копие на шофьорската книжка на този човек?
— Да, господин съдия.
Баник си тръгна със своя джип „Форд“ — нищо лъскаво, нищо, привличащо внимание. Никога не допускаше подобни грешки.
Частен детектив от Джорджия беше пътувал до Пенсакола, за да рови в безполезно полицейско досие тринайсет години след приключване на случая. И беше намерил оскъдните данни за ареста на Лани Върно и съдебното дело срещу него, мир на праха му. Това щеше да изглежда странно и озадачаващо без очевидното обяснение, че някой рови в собственото му минало.
Мислите му се лутаха трескаво вече двайсет и четири часа и той пиеше ибупрофен, за да се справи с главоболието. Жизненоважно беше да мисли ясно, методично, бавно, да предвижда с няколко хода напред, но много неща бяха мъгляви. Отиде в северния край на Пенсакола и спря пред търговския център — един от двата, които притежаваше. В десния му край имаше супермаркет „Кроугър“, в левия — кинокомплекс, а между тях различни по-малки магазини, до един изрядни с наема. Той паркира близо до популярен фитнес център, който посещаваше почти ежедневно, и закрачи по покритата алея като всеки друг клиент. Влезе в прохода между фитнеса и йога студиото и спря пред врата без надпис, където пъхна магнитна карта и погледна към лицевия скенер. Бравата прещрака и той бързо се шмугна вътре. Изключи алармата, докато вратата се затваряше зад гърба му.
Това беше тайният му офис, неговото светилище, убежище, неговата пещера. Без прозорци, само с един вход, наблюдаван денонощно от скрити камери. За съществуването му нямаше никакви данни, никакви разрешителни, никакви битови сметки и единствено той разполагаше с достъп до него. Електричеството, водата, интернетът и кабелната телевизия се начисляваха на фитнес залата от другата страна на дебелата стена, а наемът й беше нищожен, уреден чрез ръкостискане с шефа на фитнеса. На практика бяха нарушени няколко незначителни разпоредби и в качеството си на съдия той не одобряваше факта, че послъгва, но никой друг нямаше да узнае. Уединението, което му осигуряваше този таен офис, беше по-важно от вината, която го глождеше.
Баник живееше на петнайсетина километра от тук, в град Кълман, в хубава къща, където имаше кабинет, типичен за делови човек. Там лесно можеха да проникнат със заповед за обиск. Служебният му кабинет пък беше на втория етаж в окръжния съд на окръг Чавес, доста мрачна стая, собственост на данъкоплатците, и макар да не беше публично достъпна, тя също можеше да бъде претърсена.
Ами нека. И да изземеха всички досиета и компютри от дома му и от кабинета му в съда, пак нямаше да открият нищо уличаващо. Щяха да го проследят онлайн, да ровят из компютрите и сървърите със съдебни данни, да прочетат всеки имейл, който бе изпратил от тези компютри, но нямаше да намерят нищо.
Баник беше прекарал по-голямата част от живота си като зрял човек в страх от арест, съдебни заповеди за обиск, разследване и залавяне. Този страх го разяждаше толкова силно и толкова отдавна, че ежедневието му включваше най-различни предпазни мерки. Благодарение на тях той успяваше да изпревари хрътките.
Боеше се да не го заловят не заради опасението, че ще си плати за престъпленията, а по-скоро, че ще се наложи да спре.
Страстта му към високите технологии, сигурността, наблюдението, неконвенциалната наука и дори шпионажа се породи от един филм, чието заглавие отдавна не помнеше. Беше го гледал като уплашено тринайсетгодишно момче с увредена психика само в сутерена една вечер, след като родителите му си бяха легнали. Главният герой беше мършаво саможиво хлапе, любима мишена на хулиганите от квартала. Вместо да вдига тежести и да тренира карате, то се потопи в шпионството, оръжията, балистиката и дори химическите оръжия. Купи си първия компютър в града и се научи да програмира. След време отмъсти на хулиганите и започна щастлив нов живот. Филмът не беше бог знае какво, но вдъхнови младия Рос Баник да се насочи към науката и технологиите. Умоляваше родителите си да му купят компютър „Епъл II“ за Коледа, за рождения ден също. Добави 450 долара от собствените си пари. В гимназията и в колежа всеки спестен долар отиваше за най-новия ъпгрейд, за най-модерните джаджи. Като млад тайно подслушваше телефони, снимаше състудентите си, докато правят секс с приятелките си, правеше неразрешени записи на лекции, изключваше охранителни камери, отваряше секретни брави, проникваше в помещения с алармени инсталации и поемаше хиляди други глупави рискове, за които никога не съжаляваше. Не го заловиха нито веднъж, нямаше дори сянка от такава опасност.