Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Но на практика начинът, по който всяка войска си върши работата, внася колорит в нейните традиции, възгледи и стратегически перспективи.
Флотът например смята глобуса за три четвърти вода плюс няколко незначителни петънца суша, наричани континенти и населени с хора, които незнайно защо си умират от страх, щом край бреговете им цъфне самолетоносач.
За авиацията светът е чудесно стрелбище, снабдено за удобство с градове и села, по които да мятат разни неща — стига да не е в извънработно време.
Но за армията битките не са нито увеселително пътуване, нито мимолетен поглед през прозорчето на кабината — те са направление, бойна задача, дълга и гадна каша, от която има само два изхода: победа или отстъпление, с щита или върху щита.
Както казах, понеже върши в общи линии същото като армията, морската пехота и разсъждава като армията. Но поради тъжния факт, че флотът държи кесията, момчетата са принудени да се правят на земноводни. Успееш ли обаче да дръпнеш някого настрани от морското началство и да го черпиш две-три питиета, набързо ще ти обясни какво мисли за флота. Драги военноморски приятели, запомнете това — те никак не ви обичат.
Думата ми е, че Пентагонът представлява огромно врящо гърне от страсти, съперничества и противоречиви стратегически възгледи. За да изгладят противоречията, в обединения щаб са събрани офицери от четирите рода войски, които би трябвало да загърбят личните си пристрастия и амбиции, за да внесат в съвместната дейност дух на сътрудничество, здрав разум и ефективност. Все едно да търсиш помощ от брачен съветник, който чука жена ти.
И като че няма достатъчно щабове, та са добавили още един, наречен Кабинет на министъра на отбраната, или КМО, и съставен предимно от цивилни бюрократи — смес от дългогодишни чиновници и политически парашутисти — с лека добавка на униформени, за да има кой да носи кафе и да обслужва ксерокса. Тази любопитна институция има за цел да осъществява граждански надзор според повелите на Конституцията. Извод: американците не желаят някоя сутрин да се събудят в бананова република, управлявана от военните.
Но ако оставим това настрани, на бойното поле пехотинци, моряци, пилоти и морски пехотинци не дават пет пари кой кого ще прекара в коридорите на Пентагона — те са готови да дадат живота си един за друг и често го правят.
Както и да е, изкачихме се по дълго стълбище и попаднахме в още по-дълъг коридор на петия етаж, тоест на тавана на Пентагона. Спокойно можете да се обзаложите, че племенникът на министъра не работи там.
Биан спря пред една стоманена врата и взе да набира цифри на малко електронно табло. Табелката до вратата гласеше: „Отдел за специални разследвания“; имах чувството, че стоя пред банков трезор.
Чу се щракване и Биан бутна вратата. Влязохме в добре осветена зала без прозорци, същински лабиринт от работни килийки, където двайсетина души изпълняваха най-различни задачи — едни се бяха прегърбили над компютрите, други бъбреха по телефона, а неколцина щастливци се готвеха за напускане.
Мнозина помахаха на Биан; изглежда, колегите й я харесваха, което винаги е добър знак. Тръгнахме право към вратата в дъното; Биан почука и влязохме.
Надвесен над бюрото си, мистър Уотърбъри попълваше някакъв формуляр. Стояхме и чакахме, а той се правеше, че не ни забелязва.
Трудно понасям самодоволните типове, затова след две минути казах на Биан:
— Имам си по-важни задачи. Да се махаме.
Уотърбъри рязко вдигна глава и се престори на изненадан.
— Какво… О, Дръмънд, Тран… тук ли сте?
— Някой друг ли трябваше да дойде?
— Аз съм зает човек. Това тук е важна служба.
— Трябвало да наминем. Ето ни. Какво има?
Той не беше свикнал да му държат такъв тон и моята прямота за момент го обърка.
Между другото кабинетът беше малък, а плотът на бюрото — също като ума и личността на обитателя — безплодно чист, без каквито и да било нормални признаци за човешко присъствие. Цялата украса се състоеше от една снимка на министъра на отбраната, закачена на видно място. При по-внимателно взиране различих върху нея автограф с кратък надпис, който навярно гласеше: „На най-стиснатия задник в цялата сграда — продължавай в същия дух“. Обикновено хората използват подобна бюрократична порнография, за да впечатляват посетители и подчинени. В случая обаче подозирах, че Уотърбъри се надява да впечатли министъра, ако по някакво чудо намине на чаша кафе.
Освен бюрото забелязах три бронирани шкафа с лепенки „Строго секретно“ по чекмеджетата, а в дъното голяма махагонова библиотека със стотина идеално подредени наръчници и справочници. Джордж Оруел си е представял точно такива кабинети и хора.