Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
— Е, не беше точно така. Когато бяхме кадети, хлътнах по него, но той беше с две години пред мен. Уставът в Уест Пойнт забранява връзки с горните курсове. А и той имаше сериозна приятелка.
— Какво стана с нея?
— О… ами умря. Подозрителен пожар… всъщност палеж. Много грозна и много тайнствена история. Така и не хванаха подпалвача.
Погледнах я. Тя се усмихна.
— Шегичка.
И аз се усмихнах.
— Родителите й бяха богати, живееха в някакво баровско градче в Кънетикът — Ню Каанан или може би Уест порт.
— Не е. И двамата сме наясно, нали? Но довечера ще сънува щастливи сънища, в които го е извършила. Клиф е бил нейното чудовище, източникът на нейните беди и страдания. Сега ще й липсва. Нали знаеш?
— Знам.
— Но дали може да й се вярва? От озлобените хора не стават добри свидетели.
— За важните неща й вярвам напълно, а злобата е съвсем оправдана.
— Смяташ, че заслужава съчувствие?
— Определено. Изградила е около този тип живота и семейството си. А той се е превърнал в гадина.
— Колко изящна елегия. Може ли да си я запиша в дневника?
— Трябва да ме чуеш в съда. Ела по-раничко. Опашките са дълги, а за билети на черно искат безумни цени.
— Бас държа, че си много… забавен. — Тя се позамисли, после отбеляза: — Чухме само едната част от историята. Всеки развод си има две страни.
— Добре казано. Ако откриеш начин да изслушаме и неговата страна, непременно ми се обади.
Тя поклати глава. Понякога съм много досаден.
— Стара история с много заглавия — казах аз. — Жената от старта, синдром на първата съпруга, идиотизъм на средната възраст. Клиф не е бил нито особено сложен, нито кой знае колко труден за разбиране. Искал е да бъде нещо повече от онова, което е представлявал — дързък, опасен, тайнствен, сексуално привлекателен. Тереза и децата са били част от предишното разочароващо „аз“.
— Много плитък го изкарваш.
— Много мъже си мечтаят тайно да бъдат като Джеймс Бонд, но се събуждат и от огледалото ги гледа Джордж Смайли. — След малко добавих: — Мъжете имат два мозъка, водещи непрестанна борба за кръвоснабдяването. Когато единият спечели, другият изключва.
— Толкова ли е просто?
— Толкова.
— Разбирам.
— Решил е, че най-сетне идва неговият влак, и е зарязал жена си на перона. — Погледнах я. — Не бих се изненадал, ако излезе, че Клиф от години си е мечтал да я зареже.
— Каквато и да е причината, тя трябва да се стегне и да загърби миналото. Бракът може и да се е разпаднал по негова вина, но ако съсипе себе си, вината ще е изцяло нейна.
— Ти си сгодена, нали?
— Да, казах ти вече.
— Откъде знаеш, че… как му беше името?
— Марк Кембъл.
— Благодаря. Откъде знаеш, че Марк Кембъл няма да се превърне в идиот?
— Няма.
— Откъде знаеш, Биан? Съпрузите са непредсказуеми същества. Някои имат скрити дефекти. Понякога човекът се събужда една сутрин, вижда оредяващата си коса, двойната гуша и изведнъж изтъпява. Лекарството може да се окаже разкошна нова кола или разкошна нова блондинка. Трябва ли да ти обяснявам?
Тя не отговори.
— Казано на прост войнишки език, случват се и издънки.
— Виж какво, познавам Марк, откакто бяхме кадети. Може да прозвучи банално, но се влюбих още щом го видях. Аз… — Тя извърна очи за миг, после отсече: — Той няма да се промени. Никога. Сигурна съм.
— Ходиш с един и същ мъж от десет години? Какво подсказва това?
— Е, не беше точно така. Когато бяхме кадети, хлътнах по него, но той беше с две години пред мен. Уставът в Уест Пойнт забранява връзки с горните курсове. А и той имаше сериозна приятелка.
— Какво стана с нея?
— О… ами умря. Подозрителен пожар… всъщност палеж. Много грозна и много тайнствена история. Така и не хванаха подпалвача.
Погледнах я. Тя се усмихна.
— Шегичка.
И аз се усмихнах.
— Родителите й бяха богати, живееха в някакво баровско градче в Кънетикът — Ню Каанан или може би Уест порт.
След като Марк завърши академията, тя видя какъв е животът на военния. Не й допадна идеята да свързват двата края само с една лейтенантска заплата някъде в Луизиана или Джорджия. Затова драсна на Марк едно мило писъмце и си намери нов приятел, който учеше бизнес в Харвард. Накрая се ожениха.
— А ти чакаше зад кулисите?
— Не съвсем. Сближихме се доста по-късно, някъде преди около три години.
— Три години. Ако си толкова сигурна в него, защо не сте се оженили досега?
— Решихме… да изчакаме по-добри обстоятелства. — Въпросът ми я беше разстроил. Тя помълча и преглътна. — Армейският живот… ти си ерген, разбираш как е.
Разбирах. Глобалната война срещу тероризма, или каквото хитроумно име са й лепнали напоследък, не помага много за романтичните връзки, освен ако случайно не се влюбиш в терорист.