Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
— Не чак толкова. Може да е имал добри познания за региона.
— Дълги години е бил експерт по Ирак във военното разузнаване.
— Тъй ли? Значи ето ви отговора. През последните години Ирак стана… ако ми разрешите да използвам израз от бизнеса… бързо растяща индустрия в тази сграда. — Той се усмихна. — Може дори лично да съм одобрил прехвърлянето му.
— Но не си спомняте?
Тайгърман сви рамене.
— Може някой от нашите асистенти или завеждащ-отдели да го е познавал и да е препоръчал прехвърлянето. — Той пак посочи купищата документи върху бюрото си. — Аз не… да си го кажа направо, не мога да помня всичко, което подписвам, нали?
Сега бе мой ред.
— Днес следобед се срещнахме с бившата му съпруга.
— Ааа! Горката жена. Сигурно е съсипана.
— Напротив, много се зарадва.
— Ооо…
— Всъщност малко съм изненадан от вашата реакция спрямо трагичната новина.
— Нима? И защо?
— Мисис Даниълс ни съобщи, че с Клиф сте общували често по време на първата война в Залива. Твърдеше, че след това сте поддържали почти непрестанен контакт. Според нея сте били близки приятели.
Той очевидно се изненада.
— Приятели?
Бях забравил, че съм във Вашингтон. За да му помогна с непознатата дума, обясних:
— Хора, с които общуваме и ги помним след това. Хора, за чиято смърт скърбим.
Това го раздразни, както и трябваше, но той запази спокойствие.
— Тя спомня ли си някога да съм посещавал дома им? Или може би е идвала у нас и познава жена ми?
Не отговорих.
— В този град — обясни той — често се случва дребни чиновници… нали разбирате, да разкрасяват своята кариера пред съпругите си. Или пък съпругите да преувеличават значението на мъжете си. — Намигна ми. — Собствената ми жена мисли, че съм министър на отбраната. Обещайте да не я разубеждавате.
Той ми се усмихна и аз му се усмихнах. Леле, колко се забавлявахме.
След малко изтърси:
— Разбудихте любопитството ми, мистър Дръмънд. Върху какво точно смятате, че е работил този човек и как може да бъде свързано със смъртта му? Или с мен?
Бинго! Колкото и да е изтъркано, виновникът винаги опипва почвата. Трябваше да разбере какво знам; по-специално дали и как можем да замесим и него. Личеше си, че нещо го тревожи, и аз се замислих какво ли може да е то. Ами първо можехме да проверим телефонните данни за дома на Даниълс, за да разберем колко често са разговаряли и откога е започнала връзката им. Освен това можехме да се поразровим около въпроса как точно е прехвърлен Даниълс от военното разузнаване в този отдел.
Но какво толкова? Най-много да докажем, че Тайгърман ни е баламосвал, и евентуално да изясним до каква степен. Заобикалянето на истината във Вашингтон не е престъпление, а стълбичка към служебното издигане.
Погледнах Тайгърман и го уведомих:
— Боя се, че петте ни минути изтекоха. — Изправих се. — Благодаря ви за отделеното време. Ако се наложи, непременно ще ви потърсим отново.
Не звучеше като заплаха, но си беше откровено предупреждение и Тайгърман го разбра. Той стана, Уотърбъри и Биан последваха примера му. За момент Тайгърман ме погледна в лицето и каза:
— Мисля, че ще ви трябва един безплатен съвет, мистър Дръмънд.
Не се сдържах.
— Добре, защо не ми кажете кой уби Клифърд Даниълс?
Тайгърман изведнъж стана много нещастен. А Уотърбъри най-сетне получи възможност да разгърне манията си за преследване и кресна:
— Стига толкова, Дръмънд. — Погледна Тайгърман, за да се увери, че верноподаническата му изява е забелязана, и добави: — Полицията е убедена, че Даниълс се е самоубил. Но Дръмънд развива някакви диви и неправдоподобни фантазии, че може да е убит. Наредих му да не засяга въпроса в този кабинет.
Тайгърман се усмихна насилено.
— Няма нищо, Марк. — После се обърна към мен. — Значи смятате, че е убит? Защо?
— Да кажем, че вярвам в старата поговорка.
Той повдигна вежда.
— И каква е тя?
— Няма друго спасение от признанията освен самоубийството; но самото то е признание.
Той пак потропа с пръсти по масата.
— Много забавно. Но, мистър Дръмънд, вашата поговорка е за самоубийство, а не за убийство.
— Правилно. Но ако открием какво е трябвало да признае Даниълс, мисля, че ще открием и неговия убиец.
Това никак не го развесели.
— Може да откриете, че Даниълс е участвал в много деликатни дейности, свързани с военните действия. Нямам представа защо той… защо се е самоубил. Но се надявам да разберете и да подходите към онова, което научите, с цялата необходима дискретност.
Погледнах го, после погледнах Уотърбъри.
— Тъй като си раздаваме безплатни съвета… до утре сутрин смъртта на Клифърд Даниълс ще стане обществено достояние. Като фигура той представлява значителен интерес за медиите и журналистите ще се разровят — а те умеят да ровят. В правителството не липсват хора, склонни да споделят теориите и подозренията си. Готови ли сте за това? — Изчаках Тайгърман да осъзнае суровата реалност и продължих: — А сега имате ли да ни давате още някакъв „съвет“?