Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
— Марк… много се радвам да те видя отново. Чух, че вършиш страхотна работа горе.
След дълго и многозначително колебание непривикналият с подобна язвителност Уотърбъри отвърна:
— Е… и за мен винаги е приятно да те видя, Ал. Съжалявам, че поводът е… толкова мрачен.
— Нищо не можем да променим, нали? — Тайгърман се завъртя към нас. — А вие сигурно сте Дръмънд и Тран.
Като че можехме да сме други.
— Позволете ми най-напред да ви благодаря, че отделихте от ценното си време за среща с нас — каза Биан.
Тъй като не исках да остане с погрешното впечатление, че и аз смятам това за голяма услуга, веднага се намесих:
— Ако не възразявате, сър, бихме искали да започнем. — И добавих: — Несъмнено сте много зает. Всъщност Уотърбъри ни уведоми, че разполагаме само с пет минути.
Тайно се надявах да отвърне: „Какво е казал тоя глупак Уотърбъри?… Та нали един добър човек, който работеше за мен и отдаде целия си живот в служба на обществото, е мъртъв при загадъчни обстоятелства. Естествено, че разполагате с колкото време ви трябва.“ Но той не каза това. Само посочи късата заседателна маса до прозореца.
— Там удобно ли е?
Изглеждаше удобно и всички тръгнахме към масата. Тайгърман зае почетното място, Уотърбъри се настани от дясната му страна, а ние с Биан срещу него.
Тайгърман се повъртя на стола, после се приведе напред и рече:
— Марк ми каза, че е умрял един от нашите хора. Адски неприятно.
— Името на служителя е Клифърд Даниълс — отговори Биан. — През последните три години е работил тук, във вашата организация. Предполагахме, че го познавате.
— Да… да, името ми говори нещо. Ако го видя, със сигурност ще се сетя. — Той свали очилата от носа си, извади кърпичка и се зае да ги бърше. — Наистина адски неприятно…
След малко Биан попита:
— Кое е толкова неприятно, сър?
— Тази организация… кабинетът на заместник-министъра…
— Да?
— При нас работят общо деветстотин служители. Колкото и да ти се иска да познаваш всички тия чудесни хора… — Той повдигна очилата си в знак на безпомощност. — Е, как… този ъъъ… Даниълс… как е станало?
— Все още се води следствие — уведомих го аз.
— Самоубийство — намеси се Уотърбъри. — Пръснал си е черепа.
— Ясно. — Тайгърман потропа с пръсти по масата. — И тъй, мистър Дръмънд, как бих могъл…
— Имаме само няколко въпроса. Най-общи. — Усмихнах се. — Майор Тран няма да ви чете правата или нещо подобно.
Той също се усмихна.
— Значи съвсем безобидно.
— Защо не?
Спогледахме се.
— Преди две седмици — казах аз — Даниълс е получил призовка да се яви идната седмица пред Подкомисията по разузнаването. Вие… знаехте ли това?
— Ами… чакайте да си помисля. — Той усилено се престори, че мисли. — Да… мисля, че знаех. Неколцина наши служители получиха подобни призовки. Адски неприятно…
— Неприятно?
— Нали знаете… — Той ме огледа, опитвайки се да прецени каква доза зелен хайвер бих поел. — Вашингтон е град на скандалите открай време… но с тая война, с политическото разделение в Конгреса, предизборното напрежение и, разбира се, шумотевицата в либералните медии…
Почвах да подозирам, че Албърт Тайгърман страда от някакво екзотично умствено заболяване, което не му позволява да довършва изреченията. Попитах:
— Можете ли да ми кажете защо Подкомисията по разузнаването е искала да разговаря с Даниълс?
— Бих искал да мога.
— Нямате ли представа?
— Те не споделят с мен. Не.
— Но… не знаете ли поне с каква работа се е занимавал Даниълс тук?
Много съм коварен!
Той се обърна към Уотърбъри.
— Би ли ми освежил паметта, Марк? Към кой отдел беше зачислен?
— Близкият изток и Южна Азия. Шеф на отдел.
— А… да. В такъв случай… ами сигурно е работил по нещо, свързано с войната в Ирак.
— Но не можете да ми кажете точно с какво се е занимавал?
— Чакайте сега… през бюрото ми преминават купища документи… — Той пак се замисли, после направи измъчена физиономия и заключи: — Наистина не мога да кажа съвсем точно.
Тук вече не издържах.
— А не съвсем точно?
Той сви рамене. Безнадежден случай.
Озърнах се към Биан, която наблюдаваше втренчено лицето на Тайгърман. Тя каза:
— Преди това Даниълс е работил в армейското разузнаване. Познавахте ли го през онези години?
— За кои години става дума, майоре?
— Към края на осемдесетте и през деветдесетте.
— Ами… знам ли… в края на краищата срещал съм много хора от армейското разузнаване. Отдавна беше.
— Разбира се, сър. Но не е типично за професионални разузнавачи да заемат политически служби, нали?