Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
След малко Биан добави:
— През тия три години с всичките истории в Босна, Косово, единайсети септември, а сега Афганистан и Ирак…
— Чия беше идеята да изчакате?
— Защо трябва да е нечия идея?
— Тези неща никога не стават по взаимно съгласие. — Тя се опита да извърне глава, но аз я погледнах право в очите и настоях: — Твоя или негова?
— Добре де… негова. Той беше в Косово, после в Афганистан. И аз бях в Афганистан, но след него, после в Ирак, пак по различно време. След като той изкара една година в Колежа на Генералния щаб в Левънуърт, го назначиха в Първа бронирана дивизия и пак замина за Ирак. Не искал да остана вдовица или цял живот да се грижа за инвалид. Нямаше как да споря. А и какво значение имаше? Така или иначе, щяхме да сме разделени.
Без съмнение през главата и сърцето на Марк Кембъл минаваха цял куп трезви и практични разсъждения и всичките изглеждаха логични, убедителни, дори неоспорими. Но по мое мнение с жена като Биан Тран трябва да се придържаш към друга логика. Аз не бих я пуснал и на десет крачки от мен без пръстен с диамант колкото Гибралтарската скала, целомъдрен пояс около слабините и табелка на шията: „Пипнеш ли я, ще ти откъсна топките“.
Е, както споменах, тя беше много привлекателна и компанията й ми допадаше силно. Не можех да си представя някой мъж да изпитва противното.
— Имаш ли негова снимка?
Имаше, разбира се. Бръкна в джоба на армейските си панталони, извади портмоне, измъкна от него малка снимка и ми я подаде, докато карах. Хвърлих един поглед и върнах снимката.
Беше цветна, направена може би на военен бал, и Марк Кембъл имаше майорски нашивки върху ръкава на парадната униформа, жълти петлици — танкист — и медали колкото за цяла коледна елха. Гледаше право в обектива с широка дружелюбна усмивка, беше строен и широкоплещест, с тъмна коса и тъмни очи, масивна челюст и трапчинка на брадичката. Напълно разбирах защо на жените им се подкосяват краката, като го видят. Красив. Дързък.
— Ще си имате прекрасни дечица — предсказах аз.
Никакъв отговор.
Озърнах се. Изпаднала в мрачен транс, Биан зяпаше през прозореца. Сигурно не и беше леко — любимият на фронта, началството я товари с взривоопасно следствие, а отгоре на всичко и аз. Понякога съм много досаден.
— Добре ли си?
Тя продължи да се взира навън.
Не обичам да си говоря сам и няколко минути пътувахме в пълно мълчание. Наближаваше шест вечерта и небето притъмняваше, вятърът брулеше дърветата, а откъм хоризонта се задаваха дъждовни облаци — типична октомврийска привечер във Вашингтон.
Ни в клин, ни в ръкав Биан ме уведоми:
— Наистина искам да разреша този случай.
— Мисли като ченге. Биан. Нищо лично. — След малко я посъветвах: — Надявай се на едно — да приключиш случая без последствия за кариерата си.
— Какво означава това?
— Помисли си за Оливър Норт и Бъд Макфарлейн.
— За кого?
— На колко години си?
— На трийсет и една. Накъде биеш?
— Помниш ли скандала „Иран-контри“?
— Не съм го и чувала.
— Роналд Рейгън?
— Той не беше ли президент преди Линкълн или малко след него? — Тя ме смушка в ребрата. — Добре де, разкажи ми за тия двамата… как им бяха имената?
— Оли и Бъд. Бъд беше бивш полковник и стана съветник на Рейгън по националната сигурност. Оли беше действащ полковник от неговия екип.
Тя отбеляза:
— Полковниците трябва да се държат под око.
— От няколко дни и аз съм сред тях.
— О, в такъв случай… поздравления. Как се чувстваш?
— Горе-долу. Казват, че трябвала цяла година, за да проумееш, че ти плащат повече, за да постъпваш по-глупаво. Още привиквам.
— Е, за начало добре се справяш. — Тя се разсмя. — Продължавай с историята.
— Не е история, а тъжна столична приказка. Оли и Бъд — свестни момчета, добронамерени, патриоти, с две думи, солта на земята. По онова време законът забраняваше на правителството да праща пари на контрите, които се биеха срещу комунистическото правителство на Никарагуа. В другия край на света иранците и техните приятелчета от Хизбула в Ливан отвличаха американски служители и ги изтезаваха до смърт.
— Грозно звучи.
Кимнах и продължих:
— Между заложниците имаше агент на ЦРУ и офицер от морската пехота. Официалната ни дипломатическа реакция се изчерпваше с празни приказки и вдигане на ръце.
— И каква връзка имаше между двете събития?
— Никаква. Докато Оли не посъветва Бъд да убият с един куршум два заека. Под тезгяха продаваме оръжия и муниции на Иран за войната срещу Ирак. Мунициите ще се продават на изгодни цени, та малко да поизбелим образа на Големия Сатана… заедно с негласно споразумение Иран да освободи заложниците. И за да се затвори кръгът, парите от сделката отиват право при контрите, които ще ги използват, за да закупят оръжия и муниции срещу комунистите. Симетрично, нали?