Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
— Но поуката е по-голяма, нали?
Кимнах.
— Използваш тази история за сравнение. Клиф е един от ония двамата.
Пак кимнах.
— Искаш да кажеш, че е хлътнал в нещо голямо, нещо по-сложно, отколкото можел да си представи?
— Осем точки. Продължавай за десетка.
Няколко минути вървяхме мълчаливо. Накрая Биан осъзна пълния смисъл на случая и попита:
— Но как е реагирал Клиф — като Оли или като Бъд? Това е въпросът, нали?
— Добре. Сега се пробвай за голямата награда.
— От онова, което знаем за Клиф, той не е бил като Бъд. Животът му подсказва, че е бил издръжлив, упорит, жилав. По-скоро тип Оли. Нали?
Кимнах.
— Значи вярваш, че е убит?
— Имаш ли пистолет? — попитах аз.
— Какво означава…
— Имаш ли пистолет?
— Да… в служебната каса.
— Започни да го носиш.
10
На входа Биан размаха пропуска си за Министерството на отбраната и двамата бързо навлязохме в луминесцентната утроба на бетонния звяр. Всеки път, когато прекрачвам в тази сграда, усещам някакво пърхане в стомаха; нарича се паника. В цивилния живот са сигурни само две неща — смъртта и данъците; за офицера от кариерата има и трета, далеч по-лоша сигурност: назначение в Министерството. Засега бях успял да избегна тази печална съдба. Засега.
— Кабинетът ми е горе — уведоми ме Биан. — На петия етаж. Мистър Уотърбъри ме помоли да се отбия преди срещата.
— Хайде да го излъжем, че си се отбила.
— Ще забележи. По-умен е, отколкото си мислиш.
— Как ме е заблудил!
Тя се изкиска и продължихме напред.
В очите на славната американска общественост Пентагонът е огромен и непроходим лабиринт, успяващ да изхарчи всяка година по четиристотин милиарда долара от парите на данъкоплатците.
Сградата обаче е изумителна почти във всяко възможно отношение. Провеждат се посещения за туристи и екскурзоводите обясняват, че това е най-голямата административна сграда с 616 538 квадратни метра разгърната площ, заемаща терен от 117 декара, способна да приюти с различна степен на удобство или неудобство 23 000 служители.
С две думи, това е гигантски мемориал за победата на функцията над формата и колкото и да е невероятно, построили са го само за шестнайсет месеца трескава дейност в разгара на Втората световна война срещу изумителната цена от едва петдесет милиона долара.
Веднъж цитирах тази удивителна статистика на един познат строителен предприемач. Той се разсмя и отбеляза: „Тъпаци. Ние взимаме десет пъти повече само за ремонт на сутерена. И го влачим с години.“
Други интересни подробности: сградата може да се похвали с 284 тоалетни, най-голямата световна колекция от санитарен фаянс под един покрив, над 2000 кабинки и около хиляда писоара. Във връзка с тази увлекателна статистика бих направил само една полезна забележка: трябва да си идиот, за да купиш имот надолу по течението.
Всъщност щабовете на три четвърти от родовете войски са между тия стени; морската пехота си има отделно здание, но не много далече. Смята се, че тази насилствена близост ще ги принуди да работят в добросъседска хармония. Изглежда логично, тъй като в края на краищата четирите рода войски изпълняват една и съща основна задача — да пердашат всички държави, които не ни допадат. И точно защото е логично, не се получава: всички ние ламтим за едни и същи пари от бюджета, човешки ресурси и възможности да се изявим.
Минахме покрай една стена, върху която са подредени спретнато гербовете на армията, военновъздушните сили, военноморския флот и морската пехота. Посланието е ясно: един за всички, всички за един, е pluribus unum.
Туристите може и да му вярват.
Моята войска, армията, е най-старата, най-голямата, най-умната и очевидно с най-добрата военна прокуратура. Морските пехотинци също си ги бива, най-вече защото разсъждават и действат като армията, само дето повече ги бие хормонът и имат феноменалната дарба да палят хорските задници.
Най-новият род войска, авиацията, е като сирак с тлъст попечителски фонд — безпределно нахален и превъртял на тема купуване на модерни боклуци. Никой не ги обича, но всички им завиждаме.
И накрая нашите морски вълци — яхтсмени с натруфени униформи, чийто главен принос за националната сигурност очевидно се състои в посещение на кръчми и публични домове из екзотични пристанища.
Другите родове войски може да имат по-различни възгледи, но всички знаят, че те са повлияни от дребнави предразсъдъци.