Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— Така е, но мечките може да захапят краката ви. Погледнете мечокът не ни изпуска от поглед нито за миг, а и женската ни наблюдава.
— Аз съм подвижен, Бени, пък и не липсват клони, за които да се хвана. Нека опитам.
— Така да бъде — каза прерийният скитник след кратко колебание — А ако видя, че сте в опасност, ще хвърля въжето и ще скоча на земята при вас с нож в ръка.
— Ще направите каквото смятате за нужно Ето, погледнете мъжкарят затвори очи. Вероятно ще подремне.
— Хм!… И се доверявате на този хитрец!… Не забравяйте ножа.
— В пояса ми е.
— Наистина ли не се страхувате?
— Не — отговори Армандо твърдо.
— Добро момче!.
Бени привърза въжето около клона и пусна свободния му край надолу. Армандо огледа първо мечото семейство. Мечокът се бе сгушил до един клен на десетина крачки от дървото и, изглежда, спеше; мечката бе полегнала до един храст и облизваше ранената си лапа, а мечетата продължаваха да играят. Младежът прецени разстоянието, което го отделяше от пушките, и започна решително да се спуска.
Оставаха два метра до земята и Армандо се готвеше да скочи, когато Бени изкрещя:
— Качете се!… Качвайте се! — Мъчеше се да издърпа нагоре младежа, въпреки че се намираше в много неудобно положение върху клона и се излагаше на опасността да падне долу.
Мечокът, който се правеше на заспал, за да заблуди обсадените като видя младежът да слиза, изведнъж стана и се втурна към дървото. Мечката се затича след него.
— Хванете се за клона!… — изкрещя Бени, който разбра, че не може да издържи тежестта.
Армандо не се уплаши. Видя двете мечки да се хвърлят към него, изправени на задните си крака, и се помъчи да се изкачи отново нагоре. Разбра, че времето няма да му стигне с един отскок се хвана за първия попаднал му клон и веднага прибра краката си. Но мечката го достигна, протегна се и го сграбчи за единия крак.
— Бени — изкрещя нещастникът, като усети, че го теглят надолу.
Каубоят не губеше време За миг отчупи с херкулесова сила един сух клон и се спусна по стъблото. Удари с него муцуната на животното един, два, три пъти с удвоена сила и го принуди да пусне плячката си. Щом почувствува, че е свободен, Армандо се повдигна и достигна Бени, който викаше с цяло гърло и заплашваше мечките, като се протягаше колкото можеше за да ги удря.
— Ранен ли сте приятелю? — попита каубоят.
— Не — отговори Армандо доста пребледнял. — За щастие дебелата кожа на гетите ми издържа на ноктите.
— По дяволите!… Само миг закъснение и мечката щеше да ви смъкне от дървото!… Никога не съм изпитвал страх, но този път, повярвайте ми, кръвта ми се смрази във вените.
— Благодаря ви за помощта, Бени!
— Гръм и мълнии! Излагате живота си, за да ми върнете пушката, и ми благодарите!… Много сте смел, момчето ми, това ви го казва старият прериен скитник! А! Тези италианци!… Колко такива опознах, добри и честни, на участъците в Колорадо!
— Горд съм да чуя такива думи за съотечествениците си, но аз въпреки всичко не успях да направя нищо.
— Какво искате да кажете?
— Че пушките ни са още долу и обсадата продължава!
— Ще се въоръжим с търпение и ще чакаме другарите ни да дойдат да ни освободят.
— Няма ли тези проклети мечки да решат да си ходят?…
— Инати са, приятелю.
— Знаете ли, че седим тук вече три часа?
— Да.
— И че бих изгризал едно сухарче?
— Значи опасността отваря апетита ви? — попита през смях Бени.
— Може би е от свежия нощен въздух.
— Както и да е, засега се задоволете да съзерцавате звездите.
— Предпочитам да гледам мечките.
— Ще ги наблюдаваме заедно и ще напрягаме слух да чуем очаквания изстрел, който ще извести скорошното ни освобождение.
Настаниха се колкото могат по-добре сред клоните на дървото, въоръжиха се с търпение и зачакаха разсъмването. Надяваха се, че със светлината ще дойдат Бек и Фалконе. След като се увериха, че не могат да достигнат плячката, мечките заеха отново местата си, но не откъсваха поглед от дъба. Изглежда, животните се досещаха, че двамата искаха да се доберат до оръжието, защото мечокът от време на време отиваше към храста и душеше ту едната, ту другата пушка. Двете мечета продължаваха играта си безгрижно, оставяйки на родителите си да ги пазят. На Армандо започваше да му втръсва тази обсада и не намираше положението за особено забавна Вече се зазоряваше, а не се бе случило нищо, дори изстрел не се чуваше от върха или от долината. Какво бе станало с Бек и механика?… Невъзможно бе да не са тръгнали да търсят другарите си. Бени се умисли.