Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Айла млъкна, но Нези не знаеше какво да каже. Щеше и се да зададе още въпроси, но не искаше да настоява, когато за младата жена бе очевидно толкова мъчително да говори за сина си, когото е обичала и когото е трябвало да изостави. Но Айла продължи без да чака да я подканят.
— Три години откак последно видях Дърк. Той е… на шест години сега. Като Ридаг?
Нези кимна.
— Още няма седем години, откак се роди Ридаг.
Айла се умълча като, че бе потънала в мисли. Сетне продължи:
— Дърк е като Ридаг, но не съвсем. Дърк е като Клана в очите и като мен в устата. — Тя се усмихна пресилено. — Трябваше да бъде иначе. Дърк прави думи, Дърк би могъл говори, но Клан не може. По-добре, ако Ридаг говори, но той не може. Дърк е силен. — Погледът на Айла се зарея в далечината. — Той тича бързо. Той е най-добър бегач. Някой ден добър състезател, както казва Джондалар. — Когато вдигна очи към Нези, в тях се четеше мъка. — Ридаг слаб. По рождение. Слабост в…? — Та сложи ръка на гърдите си — не знаеше думата.
— Понякога му е трудно да диша — каза Нези.
— Бедата не е дишането. Бедата е кръвта… не, не кръвта… туп-туп — притисна тя ръка към гърдите си. Измъчваше се, че не знае думата.
— Сърцето. Същото казва и Мамут. Той има слабо сърце. А ти как разбра?
— Иза беше знахарка, лечителка. Най-добрата знахарка на Клана. Тя ме обучава като дъщеря. Аз съм знахарка.
Нези си спомни думите на Джондалар, че Айла е Лечителка. Изненада се като разбра, че плоскоглавците изобщо са се сетили да се церят, но пък нали не знаеше, че могат и да говорят. А тя бе прекарала достатъчно време край Ридаг, за да се убеди, че макар речта му да бе непълна, той не бе глупаво животно, за каквото го смятаха мнозина. Въпреки, че Айла не бе от Мамутоите, нямаше причина да не притежава известни лечителски познания.
Върху двете жени падна сянка и те вдигнаха очи.
— Мамут иска да знае дали би дошла да поговориш с него, Айла — каза Дануг. Увлечени в разговор, двете жени не бяха забелязали приближаването на високия младеж. — Ридаг е толкова възбуден от новата игра с ръце, която му показа — продължи той. — Лати казва, че помолил да те попитам дали ще научиш и мен на някои от знаците.
— Да. Да. Аз тебе науча. Аз науча всеки.
— И аз искам да усвоя още думи-жестове — додаде Нези, когато и двете се изправиха.
— Сутрин? — попита Айла.
— Да, утре сутрин. Но ти още не си сложила нищо в уста. Може би ще е по-добре утре първо да похапнеш — отбеляза Нези. — Ела с мен, ще ти приготвя нещичко, а също и за Мамут.
— Гладна съм — склони Айла.
— И аз — добави Дануг.
— Ти кога ли не си гладен. Мисля, че вие двамата с Талут можете да изядете и цял мамут — загълча Нези, явно горда, че синът и е такъв едър здравеняк.
Двете жени и Дануг се запътиха към землянката, а другите сякаш това и чакаха — прекратиха заниманията си и ги последваха, за да се нахранят. В преддверието връхните дрехи бяха свалени и окачени на закачалки. Сутрешната закуска бе непринудена и обикновена. Някои хора я приготвиха на собствените си огньове, а други се събраха в обширната предна част на помещението, в която бяха разположени както главното огнище, така и няколко по-малки. Неколцина ядяха студено мамутско месо, останало от вечерта, други похапваха месо или риба, сготвени на супа с корени или зеленаж, като за сгъстяване на ястието се използваха грубо смлени семена от диворасли степни треви. Но независимо от това, дали приготвяха храната си в собствения си кът или не, повечето хора в крайна сметка се отбиваха в общата част, където допиваха горещия си чай преди отново да излязат навън.
Айла седеше до Мамут и с голям интерес наблюдаваше шетнята. Шумният говор и смях на толкова много хора все още будеха учудването и, но постепенно започваше да свиква с тях. Още повече я изненадваше лекотата, с която жените се движеха сред мъжете. Нямаше строга йерархия, липсваше определен ред на приготвяне и сервиране на храната. Сякаш всички се самообслужваха, с изключение на жените и мъжете, които помагаха на най-малките деца.
Джондалар дойде при тях и внимателно приседна до Айла на рогозката от треви, крепейки с две ръце непромокаема, но донякъде податлива чаша без дръжка, изплетена от мечешка трева и обшита с орнаменти в контрастен цвят, пълна с горещ ментов чай.
— Ти станал рано сутринта — каза Айла.
— Не исках да те будя. Спеше толкова дълбоко.
— Аз се събуждам, когато мисля, че някой има болки, но Диджи ми казва, че старата жена Крози… винаги говори високо с Фребек.