Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
— Вече те познава, Айла — отбеляза Трони.
— Хартал е щастливо, здраво бебе. Бързо расте. Къде е Нуви?
— Манув я изведе още одеве. Толкова ми помага с нея, радвам се, че дойде да живее при нас. Торнек има сестра и той можеше да отиде при нея. Старите и младите сякаш винаги са се разбирали добре, но Манув прекарва почти цялото си време с малката и не може да и откаже нищо. Особено сега, когато едва не я загубихме. — Младата майка вдигна бебето на рамото си и го потупа то гърба, а после отново се обърна към Айла. — Досега все не ми се удаваше да поговоря с теб насаме. Бих искала да ти благодаря още веднъж. Толкова сме ти признателни… Още сънувам кошмари. Не знаех какво да сторя. Не знам какво щях да правя, ако те нямаше — задави се със сълзи тя.
— Трони, остави това. Не е нужно да благодариш. Това е мой… Не знам дума. Аз имам знания… необходимо… за мен.
Айла видя, че Диджи пресича Огнището на Жерава и забеляза, че Фрали я наблюдава. Около очите и имаше тъмни кръгове и тя изглеждаше по-уморена, отколкото би трябвало. От известно време Айла я наблюдаваше и си мислеше, че бременността и е доста напреднала и че вече няма причина да и призлява сутрин, но Фрали продължаваше да повръща редовно, при това не само в ранните часове на деня. На Айла и се искаше да я погледне по-отблизо, но когато спомена за това, Фребек вдигна голяма врява. Според него, това, че е спасила някого от задушаване, не доказвало, че умее да лекува. Нейните твърдения не били достатъчно убедителни за него и не искал някаква чужденка да дава лоши съвети на Фрали. Това даде нов повод на Крози да се кара с него. Накрая, за да прекрати разправията им, Фрали заяви, че се чувства добре и няма нужда от церовете на Айла.
Айла се усмихна окуражително на изпадналата в затруднение жена, вдигна пътьом един празен мях за вода и двете с Диджи се отправиха към изхода. Когато прекосиха Огнището на Мамута и навлязоха в Лисичето Огнище, Ранек вдигна очи и ги проследи с поглед. Айла усещаше, че той я наблюдава по целия им път през Лъвското Огнище и мястото за готвене, до вътрешната арка. Наложи се да подтисне обзелото я желание да погледне назад.
Когато отметнаха външната завеса, Айла замижа от неочаквано ярката светлина на силното слънце, върху ясното синьо небе. Беше един от онези топли и меки есенни дни, които настъпваха като рядък дар и задълго оставаха в паметта в сезона на ежедневните пагубни ветрове, бушуващи бури и режещ студ. Оценявайки цялата прелест на деня, Айла се усмихна и ненадейно я връхлетя спомен, който не я бе спохождал от години — в съзнанието и изплува един също такъв ден през първата есен, след като кланът на Брун я бе намерил, денят, в който се роди Уба.
Землянката и заравнената площадка пред нея бяха изкопани почти в средата на обърнатия на запад склон. Откъм входа се откриваше просторна гледка и тя поспря за миг, загледана навън. Препускащата река проблясваше и искреше, допълвайки с ромолящите си полутонове съвместната игра на слънчевите лъчи и водата, а върху замъгления от далечината отсрещен бряг Айла съгледа друг подобен насип. Широката и бърза река, врязала се в просторната открита степ, бе обградена от ронливи пръстени склонове.
В чистата льосова почва бяха изваяни дълбоки оврази, започващи отгоре, от заобления край на платото и стигащи до широката водна равнина под него. Те бяха творение на дъжда, топящия се сняг и стичащите се напролет оттоци от разположените на север големи ледници. Няколко зелени лиственици и борове стърчаха непохватно в своята изолация, разпръснати тук-таме в ниското сред полегналите шубраци от безлистни храсти. Надолу по течението, по ръба на реката, островърхият папур се бе смесил с тръстика и градински чай. Тъй като на това място реката правеше завой, горната и част не се виждаше, но Уини и Рейсър бяха в полезрението и. Те пасяха все още изправената, но изсъхнала трева, която покриваше останалата част от голия студен пейзаж.
До крака и се разби парче пръст. Айла вдигна стреснато поглед и зърна живите сини очи на Джондалар. До него стоеше Талут и се усмихваше широко. Тя с изненада забеляза и неколцина други люде върху покрива на землянката.
— Качи се при нас, Айла. Ще ти подам ръка — подкани я Джондалар.
— Не сега. По-късно. Току-що излизам. Вие защо там горе?
— Покриваме димоотводите с кръглите лодки — обясни Талут.
— Какво?
— Хайде. Ще ти обясня — намеси се Диджи. — Ще ми се пръсне корема.
Двете млади жени се отправиха заедно към един недалечен овраг. По стръмния склон имаше грубо издълбани стъпала, водещи към няколко големи и плоски кости от плешки на мамут с прорязани в тях дупки, закрепени над по-дълбоката част от сухата канавка, Айла стъпи върху една от костите, развърза каишката на панталона си, смъкна го надолу, след това се сниши и приклекна над дупката до Диджи. Отново се зачуди, че не беше се сетила за тази поза, когато и беше толкова трудно да се оправи с дрехите си. След като веднъж бе наблюдавала Диджи, всичко и се струваше толкова просто и очевидно. В канавката бе изхвърлено и съдържанието на нощните кошници, заедно с други отпадъци. Напролет всичко това щеше да бъде отмито.