Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
— Да бе, ясна картинка за едно момиче, което е избягало или умряло преди сто години.
— Скъпи, това е Югът. Сто години е едва ли не вчера. Тя била на седемнадесет, когато се омъжила за Люсиен. Била от блатото. Семейството му надали е одобрило брака му. Съмнявам се, че животът й в тази къща е бил особено хубав. Напълно възможно е наистина да е избягала. От друга страна… видях нещо или някого в онази стая горе. Не вярвам в тези неща. Не вярвах — потръпна тя леко. — Не знам какво да мисля, но много ми се иска да разбера какво е станало.
— Ще попитам мис Одет. И Лена. Имам среща с нея в понеделник.
— Така ли? — засия Ефи. — Май ще чуем нови слухове и клюки — засмя се тя и му подаде чашата. — Трябва да вървя. Утре ще изпратя Реми да ти помогне, а и аз ще получа възможност да свърша някоя работа. Имам проба за сватбената рокля, а и други булчински неща, за които да се погрижа.
— Ще му осигуря предостатъчно работа.
— Защо не дойдеш в града заедно с него? — попита тя, като се отправи към вратата. Искаше й се да го хване за ръката и да го изкара от това мрачно място. — Ще вечеряме заедно, а после ще отидем на кино.
— Престани да се тревожиш за мен.
— Не мога да се сдържа. Мисля си как стоиш сам в тази огромна къща с онази зловеща стая горе — погледна Ефи към стълбите. — Направо настръхвам, като се сетя за нея.
— Духовете не могат да наранят никого — успокои я Диклън и я целуна по челото. — Мъртви са.
Но през нощта, под звуците на вятъра и дъжда и тропането на бутилките срещу духове, те определено не изглеждаха мъртви.
Диклън реши да се наслади на неделята. Спа до късно, а когато се събуди, небето се проясняваше. Прекара цял час в леглото с книгите, които Ефи му бе донесла.
Тя бе отбелязала страниците, които щяха да са му най-интересни. Диклън прегледа старите снимки на величествената къща. Усети приятна тръпка, когато видя черно-бялата снимка на Мане Хол в цялата му красота в началото на века.
Официалните снимки на Анри и Жозефин не го накараха да усети същата тръпка, но го обзе любопитство. Жената беше безспорно красива, облечена стилно в бална рокля с квадратно деколте, обсипано с рози. Елегантен гребен с пера украсяваше вдигнатата й коса.
Роклята, обвита около невероятно тънка талия, й придаваше деликатен вид, подчертан от богатата брокатена пола и буфон ръкавите, които стигаха почти до дългите бели ръкавици.
Но на лицето й бе изписана студенина, която, според Диклън, не се дължеше на качеството на снимката. Леденото й изражение затъмняваше деликатната фигура и я правеше отблъскваща.
Но това, което го накара да застине, бе снимката на Люсиен Мане.
Беше видял това лице в съня си. Красивият младеж със златисторуса коса, който яздеше червеникав кон по алеята с дъбовете.
Възможно ли бе? Дали просто не бе очаквал лицето от съня му да е истинско и сега да си въобразяваше, че е видял Люсиен?
Диклън реши да прогони тревожните си мисли, като отиде до Ню Орлиънс и се награди с няколко часа из антикварните магазини.
Вместо това обаче час по-късно влизаше в „Тройката“.
Барът в неделя следобед бе доста оживен. Смесица от туристи и местни хора. Диклън забеляза доволно, че вече отличаваше едните от другите. От джубокса долиташе музика, ритмично парче на „Бо Солей“, което се носеше весело над масите и бара.
Ароматът на пикантна храна му напомни, че бе пропуснал закуската. Позна блондинката зад бара от предишното си посещение и й се усмихна.
— Здрасти. Тук ли е Лена?
— Отзад в офиса. Вратата вдясно от сцената.
— Благодаря.
— Няма защо, сладур.
Диклън почука бързо на вратата и пъхна глава в кабинета. Лена седеше зад бюрото си и работеше на компютъра. Косата й бе прибрана назад. Внезапно му се прииска да прокара устни по врата й.
— Здрасти. Къде си?
Тя се облегна назад и размърда лениво рамене.
— Бързо научаваш. Какво правиш пред вратата ми, скъпи?
— Бях в квартала и реших да проверя дали ще ми позволиш да те черпя един обяд. Нещо като прелюдия към утрешната вечер.
Лена си бе мислила много за него. Повече отколкото й се искаше. А сега той бе тук, висок и мъжествен.
— Занимавам се със счетоводство — отвърна тя.
— А аз те прекъснах. Ужасен съм, нали? — запита, като влезе в стаята и се настани на ръба на бюрото. — Купих ти подарък.
Чак тогава Лена забеляза малката торбичка за подаръци.
— Не разбирам как си вкарал новата ми кола вътре — ухили се тя.
— Е, постепенно ще стигнем и до колата.
Пое торбичката от ръцете му, без да отмести очи от неговите. После извади кутийката, която бе опакована в златиста хартия и украсена с бяла панделка. Не побърза да я отвори. Винаги бе смятала, че очакването е не по-малко важно от самия подарък.