Друидите на Шанара

Уокър Бо линееше в Хартстоун, в затвор, далеч по-страшен от онзи, в който бе прибран Морган Лех. Той си беше тръгнал от Сторлок, изпълнен с твърдата решимост да се излекува от болестта, която го бе сполетяла, да изчисти тялото си от отровата на Асфинкс и да оздравее, макар че дори и Сторите не успяха да му помогнат. В продължение на една седмица той напълно се бе променил, беше обезкуражен и отчаян, уплашен, че надеждите му са били напразни, че нямаше да може най-сетне да се спаси. Дните му представляваха дълги, задушаващи периоди от време, които прекарваше в кръстосване на долината, потънал в мисли, отчаяно опитвайки се да разбере какъв вид магия е нужна, за да спре разпространението на отровата. Нощите му бяха празни и мрачни; тягостните часове минаваха в мълчаливи, безплодни усилия да намери разрешение на проблема си.

Нищо не помагаше.

Опита по малко от всичко. Започна с поредица от мисловни формули — вътрешно потъване в собствената му магия, което имаше за цел да разложи, разпръсне, върне или поне забави разпространението на отровата. Нищо не се получи. Опита се да й въздейства чрез насочена магическа енергия, както някога бе извиквал огън за отбрана и защита. Но енергията се разсейваше и губеше потенциалната си сила. Опита с баене и заклинания от Завета, които бе усвоявал през годините или му бяха вродени, както и тези, които му бяха предадени. Всичко се проваляше. Най-накрая прибягна към химическите вещества и праховете, на които разчиташе Коглин, знанията на стария свят, пренесени в новия. Атакува каменните поражения на ръката си и се опита да ги подложи на обгаряне. Опита лечебни мехлеми, които се абсорбираха от кожата и проникваха в камъка. Използва електромагнитни полета. Използва антитоксини. Всичко това също безуспешно. Отровата беше прекалено силна. Не можеше да се преодолее. Продължаваше своето въздействие, въпреки всичките му методи и бавно го убиваше.

Мърко постоянно бе до него, тихо го следваше в дневните му разходки, протягаше се в мрака на стаята му, докато той се опитваше да прилага магията, която би му помогнала да оцелее. Огромната ловна котка сякаш усещаше какво става с Уокър; тя го дебнеше непрекъснато, сякаш се страхуваше, че може да изчезне всеки момент, сякаш като го наблюдава отблизо, би могла някак си да предотврати надвисналата над него заплаха. Светещите жълти очи бяха винаги там, наблюдаваха го умно и загрижено и Уокър се взираше в тях с надежда, търсейки отговора, който не откриваше никъде другаде.

Коглин от своя страна също правеше всичко възможно, за да помогне на Уокър в битката, която бе предприел. Също като ловната котка, той го държеше под око, но от по-голямо разстояние, защото се боеше, че Уокър няма да приеме по-голяма близост или по-продължително общуване. Между двамата продължаваше да има известен антагонизъм, който не можеше да бъде разсеян. Те и двамата с усилие понасяха присъствието на другия повече от няколко минути. Коглин даваше каквито може съвети, смесваше прахове и билки по искане на Уокър, правеше мехлеми и лекарства, предлагаше магически процедури, които според него биха могли да помогнат. Но най-важното, вдъхваше му колкото може кураж, че ще се намери противоотрова.