Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
Коглин го въвеждаше и в науките на стария свят, във веществата и елексирите, които бе създал и използвал през годините, праховете, които разтопяваха и метал и избухваха като огън и разтворите, които променяха формата както на течности, така и на твърди вещества. Нова врата се отвори пред Уокър; той откриваше една напълно различна форма на силата. Любопитството му бе толкова голямо, че започна да изпробва съчетанието на двете — на стария и новия свят, едно съчетание на магия и наука, което никой досега не бе опитвал с успех. Напредваше бавно и внимателно, решен да не бъде поредната жертва, която силата бе взела през годините от хората на Стария свят по време на Великите войни до бунтовника Друид Брона, неговите Пирати и Мордските Призраци, които бяха подпалили Войната на Расите.
После по някаква причина мисленето му се промени. Може би поради вълнението, което чувстваше, когато владееше магията. Може би поради неудовлетворимата нужда да узнае повече. Каквато и да беше причината, той се убеди, че пълно овладяване на магията е невъзможно, че колкото и усърдно да се защитава от неблагоприятните й въздействия, силата винаги може да вземе надмощие над него. Отношението му към нейното използване се промени изведнаж. Той се опита да се махне от нея, да я отърси от себе си. Дилемата му беше огромна; той се стремеше да се откъсне от магията, но не можеше да го постигне успешно, защото тя бе неразделна част от него. Коглин забеляза какво става и се опита да го обсъди с него. Уокър отказа да го чуе и даже се питаше защо Коглин беше дошъл при него. Вече не вярваше, че единствената му цел е да му помогне. Полагаха се усилия да го манипулират, един Друидски заговор, чието начало можеше да се проследи чак до времето на Шеа Омсфорд. Той трябваше да стане част от него. Започна да се кара с Коглин, после поведе борба. Най-накрая Коглин си отиде.
Връщаше се, разбира се, през годините. Но Уокър вече не приемаше да го напътства в използване на магията, страхуваше се, че по-нататъшно познание може да го лиши от контрола, който бе постигнал с толкова усилия. Страхуваше се, че увлечението може да доведе до подчинение. По-добре просто да разчита на това, което познава. То беше малко, но в негова власт. По-добре да стои настрана от Расите, както възнамеряваше първоначално. Коглин можеше да идва и да си отива, те можеха да поддържат мъчителните си отношения, но той няма да се остави на манипулациите на Друидите или някогашните Друиди, нито на когото и да било. Той си е той и така трябва да бъде докрай.
И ето че този край бе наближил и той не бе вече толкова сигурен, че бе избрал правилния път. Смъртта бе дошла да го призове и ако той не бе скъсал с магията, сега можеше да забави собствената си смърт. Това признание означаваше да преглътне една горчива доза гордост. Жестоко беше да се критикува с късна дата по този начин, но не можеше да се избегне. Уокър Бо никога през живота си не се бе крил от истината, не искаше да го прави и сега.
На втората седмица от връщането си в Сторлок, седнал пред камината в ранните вечерни часове, докато болката постоянно му напомняше за всичко неосъществено, той се обърна към Коглин. Той беше някъде отзад между сенките и се ровеше в книгите, които държеше в къщата в случай, че му потрябват:
— Ела да седнеш при мен, стари човече.
Каза го внимателно, уморено и Коглин безмълвно приближи и се настани от едната му страна. Двамата заедно наблюдаваха ярките пламъци на огъня.
— Аз умирам — каза Уокър след малко. — Направих всякакви опити, за да разсея отровата, но нищо не помогна. Дори магическата ми сила се провали. И твоята наука също. Трябва да проумеем това. Аз ще положа усилие да го предотвратя, но изглежда нямам шансове да оцелея.
Той с усилие отмести ръка. Тежкият камък неизменно си пробиваше път, за да го повали, да го унищожи.
— Има някои неща, които искам да ти кажа преди да умра.
Коглин се обърна към него да каже нещо, но Уокър поклати глава.