Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
— Ти няма да умреш, Уокър Бо — струваше му се, че чува многократно той, но не можеше да бъде сигурен.
Понякога виждаше лицето на стареца приведено ниско над него, с набръчкана кожа, оредяла коса и побеляла, рошава брада. Погледът му бе светъл, изпълнен с разбиране. Усещаше неговия дъх — на горско дърво с древни клони и ствол, но със свежи, пролетни листа. Когато болестта заплашваше да го надвие, Коглин беше насреща да му помогне. Заради стареца той не искаше да се предаде, съпротивляваше се на настъплението на отровата и напрягаше воля да оздравее.
На четвъртия ден се събуди по обяд и хапна малко супа. Отровата бе временно овладяна. Лекарствата, грижите и собствената воля на Уокър да оцелее бяха взели надмощие и този път. Той си наложи да погледне осакатената си ръка и да види нанесените поражения. Отровата се бе разпространила. Ръката му се бе вкаменила почти до рамото. Тази нощ той плака от безсилие и гняв. Преди да заспи, усети Коглин близо до себе си, едно крехко присъствие срещу огромния, неумолим мрак, което тихо му казваше, че всичко ще бъде наред.
Събуди се отново в мудните, безцелни часове между полунощ и зазоряване, когато времето загубва всякаква посока. Събуди го някакъв инстинкт, чувството, че нещо е не както трябва. Той се повдигна с усилие на лакът, слаб и объркан, неспособен да разбере откъде идва това безпокойство. Странен, неопределим шум се надигаше от тишината на нощта, шум от нещо, което ставаше навън, но което сънят и болката правеха неясно. Дишането му бе накъсано. Седна в леглото с усилие и целият се тресеше от студ под завивките.
През завесите на прозореца му внезапно проникна силна светлина.
Счуха му се гласове. Не, помисли си разтревожено той. Не гласове. Гърлени, нечовешки звуци.
Напрегна се с всички сили и пропълзя до прозореца като едва се влачеше, бавно и болезнено, поради изтощението и треската. Стремеше се да не вдига шум, чувстваше нуждата да внимава, да не се издава. Звуците навън ставаха по-силни, над всичко се стелеше дъх на разложение.
Напипа перваза с ръце и успя да се придърпа до нивото на прозореца. Онова, което видя през пролуките на пердетата, го накара да се вкочани от ужас.
Коглин се събуди, когато Мърко го побутна с муцуна — грубо, настойчиво сбутване, което накара стареца мигновено да скочи на крак. Беше останал до късно след полунощ, заровен в своите книги по древна наука, търсейки средство да спаси живота на Уокър Бо. Така и беше задрямал на стола пред огъня, разтворената книга още стоеше в скута му. Така го намери Мърко.
— По дяволите, котарако — промърмори той.
Първата му мисъл беше, че нещо е станало с Уокър. После чу звуци, още слаби, но все по-усилващи се. Рев, вой и съскане. Животински звуци. И като че ли нищо не спираше приближаването им.
Той скочи на крака и се отърси от съня само за миг. Един фенер бе останал да свети на масата. Огънят в камината беше угаснал. Коглин попристегна дрехата си и се упъти разтревожен и притеснен към външната врата, за да разбере какво става. Мърко го съпроводи, като вървеше напред с настръхнала козина и оголени зъби. На ловната котка явно никак не й се нравеше онова, което става навън.
Коглин отвори вратата и излезе на закритата веранда пред къщата. Небето бе ясно и бездънно. Дърветата се къпеха в лунна светлина, долината бе обляна в бели отблясъци. Хладният въздух напълно разбуди Коглин. Той застана в края на верандата без да може да повярва на очите си. Десетки двойки червени светлинки примигваха насреща му откъм сенчестата гора, нежни алени цветове грееха в тъмното на шир и длъж. Те обграждаха къщата и цялата околност, бяха сякаш навсякъде. Коглин присви зеници да ги разгледа по-добре. И тогава осъзна, че това са очи.
Той направо подскочи, когато видя нещо да се движи сред тези очи. Беше мъж в черна униформа със сребърната емблема на вълча глава, зашита на гърдите. Коглин успя да го разгледа по-добре на светлината на луната. Беше едър, кокалест човек, с хлътнало, надупчено лице и празни, безжизнени очи.
Ример Дал, мина му веднага през ума и направо му прималя.
— Старче — обърна се с дрезгав шепот онзи към него.
Коглин не отвърна, само го гледаше втренчено, заставяйки се да не поглежда надясно, към отворения прозорец, където спеше Уокър. В гърдите му бушуваха омраза и страх, един вътрешен глас му викаше да бяга, да спасява живота си. Побързай, предупреждаваше той. Събуди Уокър. Помогни му да избяга!