Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
— Аз се бях настроил срещу тебе без разумна причина. Бях лош с теб, когато ти беше повече от добър към мене. Съжалявам за това.
Той погледна стареца.
— Страхувах се от магията, ако й се оставех; и продължавам да се страхувам. Не съм променил напълно мисленето си. Продължавам да смятам, че Друидите използват рода Омсфорд за свои собствени цели, че ни говорят каквото си искат и ни насочват според собствените си интереси. Трудно ми е да приема да бъда оръдие в техните ръце. Но не бях прав да те съдя като един от тях. Ти не обслужваш тяхната цел. Ти се ръководиш от самия себе си.
— Доколкото една цел може да бъде моя, а не на обстоятелствата и съдбата — каза Коглин и лицето му беше тъжно. — Ние използваме толкова много думи, за да опишем какво ни се случва, а всичко се свежда до едно и също. Ние живеем живота така, както той е предопределен — имаме някакъв избор, някакъв шанс, но всичко зависи от това как сме създадени като хора.
Той поклати глава.
— Кой може да твърди със сигурност дали аз съм по-неподвластен на Друидите и техните манипулации от тебе, Уокър? Аланон дойде при мене, така както при тебе, при младия Пар и Рен, и ме убеди да му служа. Не мога да твърдя обратното.
Уокър кимна.
— Независимо от това, аз бях груб с тебе и съжалявам. Исках ти да бъдеш врага, защото си човек от плът и кръв, а не Друид, мъртъв и изчезнал или невидима магическа сила. И аз можех да насоча ударите си към теб. Исках ти да си източникът на страха, който усещах. Беше ми по-лесно да мисля така.
Коглин сви рамене.
— Не се извинявай. Магията е тежко бреме за всекиго, но особено за тебе.
Той помълча.
— Но аз не вярвам, че ти някога ще се освободиш от нея.
— Освен в смъртта — каза Уокър.
— Ако смъртта дойде толкова бързо, колкото си мислиш.
Старецът присви очи:
— Мислиш ли, че Аланон ще възложи някаква мисия, която може толкова лесно да бъде провалена? Щеше ли да рискува неговото дело да остане недовършено като допусне да умреш?
Уокър се поколеба.
— И Друидите могат да сбъркат в преценките си.
— В преценките си ли?
— Може би не му е дошло времето. Може би не аз, а някой друг е трябвало да съхрани магическата си сила след младостта. Аз не съм истинският носител на силата. Коглин, какво би могло да ме спаси сега? Какво още ми остава да опитам?
Старецът поклати глава.
— Не зная, Уокър, но чувствам, че има нещо.
После и двамата потънаха в мълчание. Мърко приятно се изтегна край огъня, вдигна глава да погледне Уокър, после пак я отпусна. Дървата в огъня силно пращяха и въздухът бе наситен с мирис на дим.
— Значи мислиш, че Друидите не са се отказали още от мен? — попита най-сетне Уокър. — Смяташ, че няма да ме оставят да се простя с живота си?
Коглин не отвърна веднага. След малко каза:
— Мисля, че сам ще решиш какво да стане с теб, Уокър. Винаги съм смятал така. Това, което ти липсва, е способността да разбираш какво е твоето предназначение. Или поне да го приемаш.
Уокър почувства да го пронизва някакъв хлад. Старецът повтаряше думите на Аланон. Той знаеше какво означават те. Трябваше да приеме, че той е човекът, определен да изпълни завета на Брин Омсфорд, че трябва да надене магическата броня и да приеме битката — като непобедим войн, призован от времето. Че трябва да унищожи Шадуините.
Един умиращ човек?
Как?
Отново настъпи тишина и този път той не я наруши.
Три дни по-късно състоянието на Уокър се влоши. Лекарствата на Сторите и грижите на Коглин внезапно отстъпиха пред настъплението на отровата. Уокър се събуди целият в треска и болен, едва можеше да става. Закуси, излезе на чардака на слънце и припадна.
В продължение на няколко дни имаше само откъслечни спомени за това, което става наоколо му. Коглин го настани в леглото му и го изтри с влажни студени кърпи, докато отровната треска бушуваше в него като нестихващ огън. Той поглъщаше течности, но не можеше да се храни. Непрекъснато сънуваше. Беше потопен в безкраен мираж, в който пред очите му преминаваха най-ужасяващи създания, а той стоеше напълно безпомощен пред тях и чувстваше, че разумът му го напуска. Той се бореше срещу тях с всички сили, но му липсваха необходимите средства. Каквото и да насочеше срещу тях, чудовищата устояваха. Накрая просто се предаде и потъна в черен сън.
От време на време се събуждаше и Коглин винаги беше до него. Успокояващото присъствие на стареца отново го спасяваше, той беше онази нишка с живота, която го държеше и го дърпаше от забвението, в което иначе щеше да бъде погълнат. Възлестите ръце се протягаха към него, понякога се вкопчваха в него, сякаш да го задържат, понякога го потупваха, сякаш беше дете, което трябва да бъде успокоено. Познатият глас го успокояваше, говореше му незначителни неща, но бе проникнат от задушевност. Усещаше, че старецът е винаги наблизо и само го чака да се събуди.