Друидите на Шанара

Коглин бе дошъл при него през втората година от неговия самотен живот в Хартстоун. Рисе бе мъртва от петнадесет години, Кенър — от пет. Оттогава насам той бе живял сам, въпреки усилията на Джерълън и Мириана Омсфорд да го направят част от своето семейство. Бе живял отхвърлен от всички, заради магическата сила, която притежаваше. Докато при всички от рода Омсфорд от Брин насам тя изчезваше с възрастта, при него не беше така. По-скоро ставаше по-силна, по-настойчива, по-неподлежаща на контрол. Докато живееше в Сенни дол му беше трудно, но в Хартстоун стана направо нетърпимо. Магическите му способности започнаха да се проявяват по нов начин — нежелани възприятия, странни прозрения, ярки сетивни видения и изблици на сила, която заплашваше да го смаже. Той не можеше да ги овладее. На първо място той не ги разбираше и оттам не можеше да си обясни тяхното действие. Най-добре беше да бъде сам; никой не беше в безопасност покрай него. Усещаше, че разумът му го напуска.

Коглин промени всичко. Той се появи от гората един ден, изникна сякаш от мъглата, която се стелеше; надолу по склоновете на Уолфстаг в края на есента, един дребничък старец, който бе толкова слаб, че дрехите му едва-едва се държаха на него, с дълга разрошена коса и мъдри проницателни очи. С него вървеше и Мърко — едно неизменно присъствие, което сякаш предзнаменуваше промяната, която предстоеше в живота на Мрачния чичо. Коглин разказа на Уокър историята на своя живот от дните на Бремен и Съвета на Друидите до настоящия момент, за времето от хиляда години. Това беше откровен разказ, който не молеше за разбиране, а просто го налагаше. И колкото и да бе странно, Уокър отстъпи. Той чувстваше, че колкото и налудничава и невероятна да беше тази история, тя беше истина. Той знаеше историите за Коглин от времето на Брин Омсфорд и този старец отговаряше точно на представата от онези истории.

— Аз бях заспал Друидски сън — обясни той в един момент, — иначе щях да дойда по-рано. Мислех, че още не е дошло времето, но магията, която носиш ти и която се събуди в теб при навлизането в зрелостта, ме кара да мисля, че времето е дошло. Аланон е имал това предвид, когато предаде кръвния завет на Брин; ще дойде време, когато магията отново ще бъде нужна и един от рода Омсфорд ще трябва да я владее. Струва ми се, че това си ти, Уокър. И ако е така, ще ти бъде нужна моята помощ, за да узнаеш как да си служиш с магията.

Уокър бе изпълнен с лоши предчувствия, но разбираше, че старецът би могъл да му покаже как да държи магическата си сила под контрол. Той имаше отчаяна нужда от такъв контрол. Искаше да се възползва от шанса, който Коглин му даваше.

Коглин остана при него повече от три години. Той разкри на Уокър като учител на ученик свещените писания на Друидите, ключовете, които можеха да отворят вратите на познанието. Предаде му методите на Бремен и Аланон, това как да овладее първичната сила на магията, как да работи с мисловни формули, за да може да насочва силата, а не да я прахосва безразборно. Уокър имаше известно начално познание Той бе живял с магията дълги години и бе разбрал по нещо за самоотричането и самоограничението, което тя налагаше. Коглин разшири това познание, обхващайки сфери, в които Уокър нямаше намерение да пристъпва, инструктирайки го в методи, които той не бе смятал за възможни. Бавно и постепенно Уокър осъзнаваше, че магическата сила вече не държи въм властта си неговия живот; непредсказуемостта отстъпи място на себеконтрола. Уокър започна да владее себе си.