Друидите на Шанара

Чувстваше се наблюдаван, не често, но все пак достатъчно, за да го усети. Чувстваше нечии очи насочени към него, които го изучаваха, може би изчакваха. Не можеше да определи откъде го наблюдават, струваше му се, че отвсякъде. Понякога си мислеше, че чува дишане, но когато се опиташе да се заслуша, долавяше само своето.

Прекарваше повечето си време в размисъл, защото нямаше кой знае какво друго да прави. Можеше да яде и да спи; можеше да кръстосва килията и да гледа през пролуките на решетката. Можеше да се заслушва; можеше да вдъхва вкуса и миризмата на въздуха. Но както установи, размисълът беше най-доброто упражнение, което поддържаше разума му буден и свободен. Поне мислите му не бяха затворници. Заплашваше да го овладее чувството на пълна изолация, защото бе откъснат от всичко и всички, които познаваше, без ясна причина и цел и то от палачи, които внимателно се пазеха в тайна. Толкова много се тревожеше за Пар, че чак му се плачеше. Имаше чувството, че е забравен и пренебрегнат от целия свят. Светът си живееше и без него, може би всичко, което някога познаваше, се бе променило. Времето се точеше в бавен, безкраен низ от секунди, минути и часове, а много скоро и дни. А той се губеше сред сенки, полусветлини и почти пълна тишина. Съществуването му бе лишено от смисъл.

Поддържаше го само мисълта. Непрестанно мислеше за това как би могъл да избяга. Вратата и прозорецът бяха здраво вградени в каменната крепостна кула, а подът и стените бяха непроницаеми. А и без друго нямаше никакъв инструмент. Опитваше се да чуе кой патрулира отвън, но усилието му беше безплодно. Опитваше се да зърне кой му поднася храната, но той нито веднаж не се показа. Бягството изглеждаше невъзможно.

Обмисляше също някаква възможност да даде знак на някого, че е тук. Можеше да пъхне парче плат или хартийка с бележка през решетките на прозореца, но на кого? Най-вероятно вятърът щеше да я отвее в езерото или сред планините и никой нямаше да я намери. Или поне не навреме. Мислеше си да вика, но знаеше, че е толкова високо и далече от всякакви минувачи, че няма кой да го чуе. Той непрекъснато надничаше към околността, когато беше светло и нито веднаж не видя дори и един човек.

Накрая се напрегна да си представи какво става отвъд вратата му. Опитваше се да се опре на сетивата си, но когато това се оказа неуспешно, напрегна въображението си. Палачите му придобиваха множество лица и схеми на поведение. Развихряха се какви ли не интриги и конспиративни заговори и всички подробности на неговото въвличане в тях. Пар и Морган, Падишар Крийл и Дамсон, Дуорфи, Елфи и Южняци идваха в черната кула да го освободят. Смели спасителни групи се отправяха насам. Но всички усилия се проваляха. Никой не успяваше да стигне до него. Най-накрая всички се отказваха от опитите си. Отвъд стените на Южното око животът безгрижно продължаваше да си тече.