Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Настъпи тишина. „Какво мисли баща ти?“, попитах най-после аз.
„Замина в планината“, рече Петро и се загледа към върховете, зад които бавно потъваше слънцето. „Той няма да се спре. Омразата му към турците не му дава мира. Не се е появявал от близо десет дена.“ Петро замълча. „Не знам дали изобщо ще го видим повече.“
В този момент слънцето изчезна. Петро ококори очи. Бавно се изправи и пристъпи към вратата. Майка му също се приближи. „Георгиу“, прошепна тя, „Георгиу! Върнал се е!“
Погледнах навън. Наистина по пътя приближаваше Георгиу. „Дано Господ е милостив с нас“, ужасен прошепна Петро. Лицето на Георгиу беше бледо като през предишната нощ, очите — безизразни. Крачеше със същата равномерна крачка. Влезе през вратата и ни блъсна встрани. Седна в най-тъмния ъгъл на къщата и се загледа в нищото. На лицето му се появи вълча усмивка.
„Е“, обади се той с дрезгав, далечен глас, „хубаво посрещане, няма що.“
Отначало никой не му отговори. После Петро пристъпи напред. „Татко“, рече той, „защо криеш врата си?“
Георгиу бавно вдигна глава към сина си. „Няма никаква причина“, отвърна най-сетне той с глас, мъртвешки като очите му.
„Дай тогава да го видя“, рече Петро и посегна към шията му. Георгиу изведнъж оголи зъби, изсъска и на свой ред посегна към сина си. Прокара нокти по шията му и започна да го стиска до задушаване.
„Георгиу!“ извика жена му, хвърляйки се между двамата. В стаята бързо нахлуха други членове на семейството — жени и момчета. Те помогнаха на Петро да се изтръгне от ръцете на баща си.
Синът дишаше тежко, вперил поглед в Георгиу, после хвана майка си за ръката. „Трябва да го направим“, рече и той. „Не!“ изкрещя майката. „Знаеш, че нямаме никакъв избор.“
„Моля те, Петро, не!“ Майката се хвърли хлипайки в краката му и обгърна коленете му с ръце. Георгиу започна да се киска. Петро се обърна към мен. „Господарю, моля ви, вървете си!“
Аз кимнах с глава. „Ако мога с нещо да помогна…“
„Не, не, не можете. Ще имам грижата да получите провизиите. Но моля ви, господарю, нали виждате, вървете си.“
Кимнах и си отправих към вратата. Качих се на коня и зачаках. От вътрешността на къщата идваше само приглушен вой. Погледнах през вратата. Майката на Петро плачеше в ръцете на сина си. Георгиу седеше с очи вперени в нищото, неподвижен както преди. Изведнъж скочи и дойде до вратата. Конят ми се изплаши, дръпна се назад и тръгна по пътеката към замъка. Удържах го с усилие и го накарах отново да възвие. Георгиу закрачи надолу по пътеката, загърбил селото — само силует в сгъстяващия се мрак. Видях как Петро излезе навън и проследи с очи баща си. Затича по следите му, после спря. Сякаш цялото му тяло се смачка. После бавно се върна в къщата.
Потреперих. Ставаше късно — не биваше да оставам навън в тъмното. Смушках коня и минах през портите. Те бавно се затвориха след мен. Чух как ги залостиха — отново се оказах заключен зад стените на замъка.
V