Ледено ухапване
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ледено ухапване». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви. Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Любовният живот на Роуз е пълен хаос. Най-добрият й приятел Мейсън е безнадеждно влюбен в нея, а нейният страхотно изглеждащ наставник Дмитрий сякаш е хвърлил око на друга.
Голяма и изненадваща атака на стригоите над една от кралските фамилии всява смут в Академията. А за капак на всичко, най-неочаквано се появява майката на Роуз след дългогодишно отсъствие от живота й…
Честно казано, не вярвах, че ще водим такъв разговор в навечерието на Коледа. Но явно нейното присъствие можеше да развали всичко. За щастие не след дълго всички започнаха да се разотиват. Първи се оттеглиха Кристиан и Лиса, за да се отдадат на любимите си занимания, а Дмитрий и Таша очевидно имаха да си споделят още много неща. Двамата с Мейсън вървяхме към спалното помещение на дампирите, когато майка ми се присъедини към нас.
Никой не каза нищо. Черното небе беше осеяно с ярки звезди, а блясъкът им се отразяваше върху леда и снега около нас. Аз бях с якето си с цвят слонова кост с изкуствена кожа по края. Вършеше ми добра работа, защото пазеше тялото ми топло, въпреки че нищо не помагаше срещу поривите на ледения вятър, брулещ лицето ми. През цялото време, докато вървяхме, очаквах майка ми да свърне към помещенията за пазителите, но тя влезе с нас в спалното ни помещение.
— Исках да поговоря с теб — каза ми тя накрая.
Алармената ми инсталация моментално се задейства. Сега пък какво бях сторила?
Каза само това, но Мейсън тутакси схвана намека. Не беше нито глупав, нито нетактичен, макар че в този момент ми се прииска да е точно такъв. Освен това имаше някаква ирония в това, че изгаряше от желание да изтреби всичките стригои по света, а се страхуваше от майка ми.
Стрелна ме с извинителен поглед, сетне сви рамене и промърмори:
— Хей, сетих се, че трябва да отида на едно място. Ще се видим по-късно.
Докато се отдалечаваше, гледах подире му със съжаление. Искаше ми се да хукна след него. Но ако се опитах да избягам, съществуваше голяма вероятност майка ми да се втурне след мен и да ми насини и другото око. Затова беше по-добре да си трая и по-скоро да приключа с това. Пристъпвайки притеснено, гледах навсякъде другаде, но не и към нея, докато я чаках да заговори. С крайчеца на окото си забелязах как някои от околните ни хвърлят любопитни погледи. Припомних си, че май всички на този свят знаят, че на нея дължа насиненото си око, и внезапно реших, че не искам да има свидетели на поредната лекция, която тя се бе приготвила да ми изнесе.
— Искаш ли, хм, да отидем в моята стая? — попитах я.
Тя ме изгледа изненадано. В очите й се мярна несигурност.
— Добре.
Поведох я нагоре по стъпалата, като вървях на безопасна дистанция от нея. Помежду ни тегнеше напрежение. Тя не каза нищо, когато стигнахме до стаята ми, но аз я видях как огледа зорко всяка подробност, сякаш вътре можеше да се спотайва някой стригой. Седнах на леглото си и зачаках, докато тя крачеше наоколо. Не знаех какво трябва да направя. Тя прокара пръсти по редицата от книги за поведение и еволюция на животните.
— Всички тези книги за изпитите ли са? — попита тя.
— Не. Просто ми е интересно, това е всичко.
Тя повдигна вежди. Не знаеше. Но как би могла? Майка ми не знаеше нищо за мен. Продължи да оглежда и преценява всичко наоколо, като се спираше да разгледа дреболиите — явно й разкриваха неподозирани неща за мен. Снимка на двете ни с Лиса, облечени като феи за Хелоуин. Чанта с емблемата на компанията за бонбони „Суитартс“. Сякаш майка ми за пръв път в живота си се срещаше с мен.
Накрая се обърна рязко и протегна ръката си към мен.
— Ето. Вземи.
Стресната, аз се наведох напред и подложих дланта си под нейната. Нещо дребно и студено изпадна в ръката ми. Беше кръгъл медальон, малък — не по-голям от монета от десет цента в диаметър. Основата бе от сребро, а в средата беше инкрустиран плосък диск от пръстени от цветно стъкло. Смръщих вежди и прокарах палец по повърхността му. Беше странна вещ, а пръстените го правеха да прилича на око. Най-вътрешният пръстен беше най-малък, също като зеницата. Със син цвят, но толкова наситен, че изглеждаше почти като черен. Около него имаше по-голям бледосин пръстен, който на свой ред бе заобиколен от следващия бял пръстен. Външният пръстен беше много тънък, с тъмносин оттенък.
— Благодаря — рекох. Не бях очаквала нищо от нея. Подаръкът беше много странен — защо, по дяволите, ми подаряваше нещо, което приличаше на око? Но все пак беше подарък. — Аз… аз не съм ти купила нищо.
Майка ми кимна. Лицето й отново доби равнодушно изражение.
— Няма значение. Не се нуждая от нищо.
Тя се обърна и започна да обикаля стаята. Но не разполагаше с много пространство за целта. Все пак благодарение на ниския си ръст крачките й бяха по-къси. Всеки път, като преминаваше покрай прозореца над леглото ми, светлината озаряваше кестенявата й коса. Наблюдавах я с любопитство и скоро осъзнах, че беше нервна не по-малко от мен.