Ледено ухапване
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ледено ухапване». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви. Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Любовният живот на Роуз е пълен хаос. Най-добрият й приятел Мейсън е безнадеждно влюбен в нея, а нейният страхотно изглеждащ наставник Дмитрий сякаш е хвърлил око на друга.
Голяма и изненадваща атака на стригоите над една от кралските фамилии всява смут в Академията. А за капак на всичко, най-неочаквано се появява майката на Роуз след дългогодишно отсъствие от живота й…
И всичко това беше само отвън.
Вътре бяха предвидени всички видове удобства за цялостно задоволяване на нуждите на мороите. Подръка имаше изобилие от захранващи, готови да бъдат на разположение по двадесет и четири часа в денонощието. Дори и разходките навън се организираха според нощното разписание, валидно само за мороите. Из цялото място сновяха стражи и пазители. Всичко, което можеше да си пожелае един жив вампир.
Основната зала имаше висок таван, като на катедрала, от който висеше огромен полилей. Подът бе от изкусно наредени мраморни плочи, рецепцията никога не затваряше, а служителите бяха готови да задоволят всякакви капризи. Останалите помещения — фоайетата, коридорите, бяха в стандартната цветова гама: червено, черно и златно. Червеното обаче доминираше над всички останали нюанси и аз се запитах дали неговата прилика с цвета на кръвта бе само плод на случайността. Огледала, картини и статуи украсяваха стените, а тук-там бяха пръснати малки маси с богати инкрустации. На тях бяха поставени вази с бледозелени орхидеи с пурпурни петна, изпълващи въздуха с приятен аромат.
Стаята, в която бяхме настанени двете с Лиса, бе по-голяма от нашите две стаи в Академията, взети заедно, и тънеше в същия разкош както всичко в този зимен курорт. Килимът бе толкова мек и дебел, че аз си събух обувките и закрачих боса по него, за да се насладя на начина, по който ходилата ми потъваха в тази невероятна мекота. Очакваха ни легла с царски размери, покрити с пухени завивки и обсипани с толкова много възглавници, че можех да се закълна, че човек може да се изгуби сред тях и никой да не го намери. От френските прозорци се излизаше на просторна тераса, където щеше да е много готино за купон, ако навън не беше толкова мразовито. Горещата вана за двама в дъното на терасата едва ли щеше да е достатъчна, за да компенсира студа.
Шашната от толкова лукс, достигнах до точката на пресищане, при която всичко заплува пред очите ми. Мраморната баня с джакузи. Плазменият телевизор. Кошницата, претъпкана с шоколади и други вкуснотии. Когато най-после решихме да излезем и да се попързаляме на ски пистата, трябваше едва ли не насила да ме измъкнат от стаята. Вероятно бих могла да прекарам целия остатък от ваканция вътре, да се излежавам и да се чувствам напълно доволна.
Но най-после се озовахме навън и след като успях да изтласкам от главата си мислите за Дмитрий и майка ми, си позволих да се отдам само на забавления. Помогна ми и това, че курортът беше достатъчно просторен и шансовете да се натъкна на тях бяха минимални.
За пръв път от седмици насам можех най-после да съсредоточа вниманието си изцяло върху Мейсън и да осъзная колко забавен е той. Освен това имах възможност по-дълго да бъда и с Лиса, което още повече подобри настроението ми.
Ние четиримата — Лиса, Кристиан, Мейсън и аз — изглеждахме като две двойки, които отдавна излизат заедно. Прекарахме почти целия първи ден в пързаляне със ските, макар че на двамата морои беше малко по-трудно да запазват равновесие. Тъй като Мейсън и аз бяхме обучавани да караме ски в училището, не се страхувахме да се впускаме в смели каскади. Състезателната ни природа ни караше да правим какво ли не, само и само да докажем кой е по-добрият.
— Вие двамата сте самоубийци — отбеляза Кристиан след едно опасно спускане. Навън вече се стъмваше, но лампите от високите стълбове осветяваха начумерената му физиономия.
Двамата с Лиса ни чакаха в подножието на пистата и наблюдаваха как с Мейсън летим надолу. Наистина скоростта ни беше налудничаво висока. Онази част от мен, която беше тренирана от Дмитрий за самоконтрол и разумно поведение, осъзнаваше колко голям е този риск, но останалото в мен се радваше именно на това безразсъдство. Явно мрачните бунтарски изблици още не ме бяха напуснали.
Мейсън се ухили, когато спряхме да си поемем дъх, като при рязкото спиране вдигна облак от сняг.
— Е, това беше само за загряване. Искам да кажа, че Роуз не изостана през цялото време. Детска работа.
Лиса поклати глава.
— Вие двамата не стигате ли твърде далече?
С Мейсън се спогледахме.
— Не.
Тя отново поклати глава.
— Е, ние влизаме вътре. Постарайте се да не се убиете.