Ледено ухапване
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ледено ухапване». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви. Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Любовният живот на Роуз е пълен хаос. Най-добрият й приятел Мейсън е безнадеждно влюбен в нея, а нейният страхотно изглеждащ наставник Дмитрий сякаш е хвърлил око на друга.
Голяма и изненадваща атака на стригоите над една от кралските фамилии всява смут в Академията. А за капак на всичко, най-неочаквано се появява майката на Роуз след дългогодишно отсъствие от живота й…
Не й казах нищо друго просто защото бях изгубила дар слово. В очите й блесна ярост, а устните й се стегнаха в познатия израз на неудоволствие, което тя толкова често показваше. Без нито дума повече майка ми се завъртя кръгом и излезе, затръшвайки вратата след себе си. На нейно място и аз бих затръшнала вратата. Май наистина споделяхме някои общи гени.
Но почти веднага забравих за нея. Просто седях там и мислех. Мислех и си представях.
Така се изниза остатъкът от деня. Пропуснах вечерята. Пролях няколко сълзи. Но най-вече седях върху леглото, мислех и ставах все по-потисната. Открих също, че само едно беше по-лошо от това, да си представям Дмитрий и Таша, вплетени един в друг — да си спомням как той и аз бяхме заедно. Той никога вече нямаше да ме докосне по този начин, никога повече нямаше да ме целуне…
Това бе най-ужасната Коледа в живота ми.
Глава 10
Нямах търпение да потеглим за ски курорта. Беше невъзможно да си избия от главата мисълта за Дмитрий и Таша, но подготовката за пътуването и опаковането на багажа ми помогнаха да се поразсея малко. В резултат на това мозъчната ми дейност не беше сто процента посветена на Дмитрий. Може би само деветдесет и пет процента.
Но имаше и други неща, които отвличаха вниманието ми. Академията може би прекаляваше с предпазните мерки за нас — с основание, — но това си имаше своите предимства. Ето един пример: Академията разполагаше с два частни самолета. Това означаваше, че никакви стригои не можеха да ни нападнат на летището, а освен това ни осигуряваше и пътуване в изискан стил. Всеки от тези самолети беше по-малък от обикновените, но седалките бяха страхотно меки и имаше предостатъчно място да си опънеш краката, и можеха да се разпъват назад, ако решиш да поспиш. При по-дълги полети гледахме телевизия на малките екрани, с каквито бяха снабдени всички места. Понякога дори ни сервираха разни вкуснотии. Но сега можех да се обзаложа, че полетът ще е твърде кратък, за да гледаме филми или за по-обилно похапване.
Тръгнахме късно следобед на двадесет и шести. Когато се качих на самолета, се огледах за Лиса, защото исках да си поговоря с нея. Всъщност след коледния обяд двете почти не бяхме разговаряли. Не се изненадах да я видя седнала до Кристиан. Имаха вид на двойка, която не желае да бъде смущавана. Не можех да чуя разговора им, но той бе преметнал ръка през рамото й, а върху лицето му бе изписано онова отпуснато и сваляческо изражение, което единствено тя можеше да предизвика. Бях напълно убедена, че той никога нямаше да се грижи толкова добре за нея, колкото аз, но несъмнено я правеше щастлива. Лепнах си една мила усмивка и кимнах, докато минавах покрай тях по пътеката към мястото отзад, откъдето Мейсън ми махаше с ръка. Минах и покрай Дмитрий и Таша, които седяха един до друг. Престорих се, че не ги забелязвам.
— Здравей — поздравих, като се плъзнах на седалката до Мейсън.
Той ми се усмихна.
— Здравей. Готова ли си за скиорските предизвикателства?
— Няма накъде повече.
— Не се притеснявай — успокои ме той. — Ще бъда снизходителен към теб.
Подсмихнах се и се отпуснах назад на облегалката.
— Витаеш в облаците.
— Разумните са скучни.
За моя изненада той плъзна ръката си върху моята. Кожата му беше топла и усетих как моята настръхна там, където ме бе докоснал. Това ме сепна. Досега бях твърдо убедена, че единствено Дмитрий може да ме накара да реагирам на допира му.
Време е да продължиш напред, казах си. Дмитрий очевидно го е сторил. И ти отдавна трябваше да го направиш.
Сплетох пръсти с пръстите на Мейсън, с което доста го изненадах.
— Сигурна съм, че ще е адски забавно.
И наистина беше.
Опитвах се да си напомням, че бяхме тук заради една трагедия, че някъде се спотайваха стригои и хора, които можеха отново да ни нападнат. Но сякаш никой друг не помнеше това. И трябваше да призная, че доста често аз самата го забравях.
Хотелът в курорта беше великолепен. Външно приличаше на обикновена дървена хижа, но всъщност разполагаше с луксозни стаи и апартаменти, които побираха стотина гости. Три етажа, облицовани с дървена ламперия от блестящи, боядисани в златисто дървени плоскости, се издигаха сред величествените смълчани борове. Прозорците бяха високи, с елегантни арки, затъмнени за удобство на мороите. Кристални фенери — с електрически лампи, но оформени като факли — висяха над всеки вход и придаваха фееричен вид, като някаква гигантска скъпоценност.
Отвред ни заобикаляха планини, които дори моето остро зрение едва различаваше сред нощния мрак и бях готова да се обзаложа, че на дневна светлина ще секнат дъха ми от възхищение. От едната страна на хотела бяха ски пистите в комплект с лифтовете и ски влековете, виждаха се хълмове и по-малки възвишения. От другата страна на сградата имаше заледена пързалка за кънки, което ме зарадва, след като не успях да се пързалям онзи ден, когато Дмитрий ме запозна с Таша. А заоблените хълмове край нея бяха запазени за спусканията с шейни.