Ледено ухапване
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ледено ухапване». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви. Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Любовният живот на Роуз е пълен хаос. Най-добрият й приятел Мейсън е безнадеждно влюбен в нея, а нейният страхотно изглеждащ наставник Дмитрий сякаш е хвърлил око на друга.
Голяма и изненадваща атака на стригоите над една от кралските фамилии всява смут в Академията. А за капак на всичко, най-неочаквано се появява майката на Роуз след дългогодишно отсъствие от живота й…
Точно същото ми бе казала и Лиса. Към останалите емоции се присъедини гневът. Почерня ми пред очите, не издържах и се разфучах:
— Да се помиря с нея? След като нарочно ми насини окото? Нима аз съм единствената, която разбира колко откачено е това?
— Абсолютно съм сигурен, че не го е направила нарочно. — Гласът му този път прозвуча по-твърдо. — Колкото и огорчена да се чувстваш, трябва да го повярваш. Тя не би го направила, а и между другото по-късно същия ден се видях с майка ти. Безпокоеше се за теб.
— По-вероятно е да се е тревожела да не би да я накажат за насилие срещу дете — промърморих аз.
— Не мислиш ли, че точно сега е времето от годината, когато трябва да прощаваме?
Въздъхнах шумно.
— Не става дума за коледни представления! Това е моят живот. В реалния свят просто не се случват нито чудеса, нито добрини.
Той все още ме гледаше спокойно.
— В реалния свят можеш сам да сътвориш своите чудеса.
Объркването ми внезапно достигна връхната си точка и аз зарязах самоконтрола. Толкова бях уморена всеки път, когато в живота ми нещо се объркаше, да ми дават разумни и практични съвети. Знаех, че Дмитрий иска само да ми помогне, но не бях в настроение да слушам добронамерени предложения. Исках да забравя за проблемите си. Не ми се мислеше какво би могло да ме направи по-добра. Копнеех само за едно — той да ме прегърне и да ми каже да не се тревожа.
— Добре, може ли да престанеш с това за малко? — изрепчих се с ръце на кръста си.
— С какво да престана?
— С цялата тази скапана дзенбудистка проповед. Не ми говориш като на реална личност. Всичко, което казваш, е само поредният мъдър житейски урок, от който няма никаква полза. Всъщност звучиш точно като актьор от коледно представление. — Знаех, че не е честно да изливам гнева си върху него, но, без да се усетя, се разкрещях. — Кълна се, че понякога ми се струва, че говориш само за да чуеш собствения си глас! А аз зная, че невинаги си такъв! Ти си съвсем нормален, когато говориш с Таша. Но с мен? Показваше ми само бойни хватки. Не те е грижа за мен. Просто си се окопал в тъпата си роля на наставник.
Той ме изгледа с изненада. Крайно нетипично за него.
— Не ме е грижа за теб?
— Не. — Държах се дребнаво… адски дребнаво. Освен това много добре знаех истината — Дмитрий наистина го беше грижа за мен и ми беше много повече от наставник. Но не можех да се спра. Гневът просто се надигаше и надигаше в мен. Ръгнах го с пръст в гърдите. — За теб съм само поредната ученичка. И ще продължаваш до безкрай с глупавите си житейски уроци, докато…
Ръката, която се надявах да погали косата ми, внезапно се пресегна и сграбчи моята, както бях забола пръстта си в гърдите му. Притисна я о стената и с изненада зърнах в очите му проблясък на емоция. Не беше точно гняв… а някакво объркване.
— Не ми обяснявай какво чувствам — изръмжа той. Тогава се уверих, че половината от това, което му казах, е истината. Той винаги оставаше спокоен, винаги умееше да се контролира — дори когато се биеше. Но веднъж бе споделил с мен как един път изгубил контрол и пребил баща си. И с мен веднъж се беше държал така — на ръба да действа, без да мисли, готов да извърши неща, които знае, че не бива да прави.
— За това става дума, нали? — попитах.
— За какво?
— Ти винаги се стремиш да се контролираш. Същият си като мен.
— Не — отрече Дмитрий, но беше очевидно, че още не се е овладял. — Отдавна съм се научил да се контролирам.
Обзелото ме прозрение ме направи дръзка:
— Не — възразих. — Не си. Изражението ти остава невъзмутимо и през повечето време се контролираш. Но понякога не успяваш. А понякога дори… — Наведох се напред и снижих глас. — Понякога дори не го искаш.
— Роуз…
Усетих задъханото му дишане и знаех, че сърцето му биеше лудешки като моето. И освен това не се отдръпна. Осъзнавах, че е грешно — знаех наизуст всички логични причини да стоим далече един от друг. Но точно в този миг не ми пукаше. Не исках да се контролирам. Не исках да бъда добра.
И преди Дмитрий да осъзнае какво става, го целунах. Устните ни се срещнаха, а когато усетих как той отвръща на целувката ми, знаех, че съм права. Той се притисна плътно към мен, заклещи ме между себе си и стената. Продължаваше да притиска ръката ми, а другата му се промъкна зад главата ми, за да се плъзне в косата ми. Целувката беше изпълнена с такава сила… с гняв, страст, освобождаване…
Той бе този, който я прекъсна. Отскочи назад от мен с няколко крачки. Изглеждаше потресен.
— Никога повече не прави това — изрече сковано.