Завръщането на Интрудър
- Автор: Кунц Стивен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Завръщането на Интрудър». Краткое содержание книги:
Може би дълбоко в него някаква романтична жилка го свързваше с историята, факт, който той невинаги успяваше успешно да прикрие. В една такава сутрин през юни 1942 година пилотите от „Ентърпрайз“ и „Йорктаун“ пробиват облаците и тръгват да търсят над Тихия океан японските самолетоносачи, чиито самолети бомбардират атола Мидуей. Откриват ги — четири самолетоносача, порещи просторната повърхност на огромния океан, — и пикират. Бомбите улучват „Кага“, „Акаджи“ и „Сориу“ и ги подпалват. Това променя хода на Втората световна война.
Тази сутрин, трийсет и една години по-късно, групата беше на път да бомбардира Хаваи, по-точно един малък остров от Хавайския архипелаг, наречен Кахулаве.
Кислородът от маската беше приятно прохладен, но миришеше на гума. Джейк погледна към кабинния висотомер — показваше десет хиляди фута, откопча маската отляво и я остави да виси. Почти цялото му внимание беше погълнато от това да не нарушава строя. Днес заемаше трета позиция, което означаваше отдясно на шкипера — подполковник Халдейн. Номер четири летеше отдясно на Джейк, а номер две — отляво на Халдейн.
Джейк хвърли поглед към навигатора си, Флап Ле Бо, който беше притиснал глава към тубуса на радара. Въртеше с две ръце копчетата и превключвателите, без да откъсва поглед от екрана. Отлично. Познаваше мястото и предназначението на всяко копче, бутон и превключвател. Нямаше нужда да ги гледа. Когато стигнеха до по-трудната част, нямаше да има време за гледане, за търсене на това или онова, за мислене.
Навигаторът на подполковника, Алън Бартоу, беше също толкова зает. От своята удобна позиция — на двайсет фута от върха на крилото на съседния бомбардировач — Джейк виждаше всяко движение на Бартоу в кабината: как отдръпва глава с няколко инча назад и поглежда към данните от дисплея на таблото, а след това отмества поглед надясно към екрана на радара, как от време на време поглежда надолу към коленния си планшет и прави справка с бележките.
През последните няколко дни Джейк бе успял добре да опознае Бартоу. Майор Бартоу служеше в Морската пехота от дванайсет години и имаше слабост към френски романи. Четеше ги на френски. В момента се опитваше да прочете всичко от Жорж Сименон. Навсякъде из каютата му имаше подредени купчини книги и винаги носеше по една със себе си в летателния костюм, за да може да чете, когато трябваше да убие някоя и друга свободна минута.
— Веднага щом навърша двайсет години служба, ще се пенсионирам — бе казал той на Джейк. — Още същия ден. След това ще защитя докторат по френска литература и до края на живота си ще преподавам.
— Звучи тъпо — каза Джейк ухилен, колкото да го подразни. За негово учудване Бартоу прие забележката насериозно.
— Може би. Академичният живот не прилича на армейския, на този в ескадрилата. Но всички рано или късно ще трябва да приключим с летенето. Сега ми харесва, но когато този живот свърши, ще се занимавам с нещо друго, което не по-малко ще ми харесва. Нещо различно. Затова сега си имам летенето, момчетата и предчувствието за онова другото. Аз съм доста богат човек.
И се усмихна в отговор.
„Бартоу наистина е богат“, унило си мислеше Джейк, докато наблюдаваше навигатора, наведен над своя радар. По-богат от Графтън, във всеки случай. Всичко, което Джейк притежаваше, бе летенето и другарите. Вече беше загубил дори Кали — нали оплеска нещата.
Що се отнася до Ле Бо, той като че ли и не искаше друго. А може би искаше?
— Имаш ли си някое момиче, което да те чака? — попита Джейк навигатора си, без да откъсва очи от водещия самолет.
— Как можеш да управляваш това чудо и да мислиш за жени?
— Винаги намирам време да мисля за жени. Имаш ли някоя, дето да си е само твоя?
— Десетки.
— А някоя по-специална?
— Не. По-хубавичките, с които искам да имам нещо по-сериозно, не ме искат. Аз съм само един лъскав боен инструмент от калена стомана. Между другото, как сме с горивото?
Джейк хвърли поглед към горивомера. Натисна последователно бутоните, за да види поотделно горивото във всеки резервоар и накрая каза:
— Всичко е наред.
— А-ха. Остават ни само петдесет мили. — Ле Бо отново се втренчи в радара.
— И да не ме засрамиш. Опитай се да направиш някое и друго сносно попадение.
Бомбите, разположени под крилата на самолета, бяха малки сини учебни бомби от по двайсет и осем фунта. Всяка от тях беше снабдена с пиротехнически заряд на върха, който при детонация трябваше да произведе кълбо дим, за да отбележи мястото на попадението. Всеки А-6 носеше дузина от тях на пилоните си.